Адвокат за милиони [bg]

— Ние не даваме отговори на въпроси за кражбата — отвърна тя. — Никога не сме давали.

— Никога ли?

— Абсолютно никога.

— Казвам се Козловски — с вече по-сериозен тон продължи бившият полицай. Извади кожения калъф, в който държеше картата си на частен детектив, и го показа. Картата имаше снимка и изглеждаше като полицейска. Той не свали очи от жената, а тя само крадешком погледна към удостоверението. — Извършваме разследване на престъпление, което може да е свързано с кражбата. Бихме искали да проведем кратък разговор с директора.

Жената се намръщи още повече.

— Каква друга информация ви трябва, освен тази, която вече дадохме? Минаха двайсет години, мислите ли, че някой тук ще каже на полицията нещо ново?

— Моля ви, госпожо. Няма да му отнемем много време.

Тя примирено поклати глава, взе телефона и набра вътрешния номер. Обърна се с гръб към двамата, докато говореше. Гласът й потъна в огромното пространство на мраморното фоайе.

— Само няколко минути — каза накрая тя. — Той е много зает.

— Сигурен съм, госпожо.

— Каза да го почакате в Холандската зала, ако искате.

— Холандската зала — повтори Козловски и погледна към Фин. — В Холандската зала.

Фин също не знаеше.

Жената въздъхна.

— Нагоре по стълбите, вдясно. Там бяха окачени картините на Рембранд и Флинк, преди да ги откраднат.

— Ах, Холандската стая — каза Козловски.

Фин кимна.

— Ама, разбира се, Холандската стая.

— Много ви благодаря.

Тя продължаваше да клати възмутено глава, докато двамата се качваха по стълбите. Вероятно щеше да си мърмори, ако това за нея не беше недопустимо нарушение на етикета.

Вторият етаж беше също толкова зашеметяващ, колкото и първия. Той също беше планиран около просторната градина и се състоеше от множество зали-галерии, подредени една след друга, всяка от които имаше балкон, който гледаше към градината.

Завиха надясно и тръгнаха по коридора към подобна на арка врата, която водеше към просторна зала с тъмен паркет. Залата имаше висок таван и старинни столове, тапицирани с дебел плат. Стените бяха облицовани със зелена коприна и покрити с големи маслени картини, повечето от които портрети. Лицата на отдавна починалите хора гледаха от стените. Поради някаква необяснима причина на Фин му се стори, че го гледат укорително и това го депресира още повече.

На няколко места по стените висяха празни рамки. Несъмнено самите рамки също бяха произведения на изкуството. Бяха тежки, с дърворезба, боядисани в златисто. Въпреки това без платна на тях те изглеждаха тъжни и неуместни.

Фин тъкмо искаше да попита Козловски за празните рамки, когато забеляза мъж, седнал в ъгъла на залата. Беше седнал на дървен стол, затворил очи и подпрял глава на стената, Фин погледна Козловски и кимна към мъжа. Усъмни се да не би да е умрял и безшумно приближи до него.