Дяволът не обича да чака [bg]

Феликс изруга на глас.

Дариус вече беше на вратата.

— Хамид! — изрева той към дъното на коридора. — Да вървим!

Нямаше време да чакат асансьора. Тримата хукнаха надолу по стълбите, колкото ги държаха краката, като Феликс куцукаше най-отзад. Излязоха навън и се затичаха към сивия кадилак на Хамид.

Дариус крещеше нещо на фарси, когато тримата се наблъскаха в колата и Хамид потегли. Докато задните гуми оставяха дълги черни следи по асфалта на крайбрежната улица на Ноушахр, Дариус се обърна към Феликс.

— Казах на Хамид да ни откара извън града до една отдалечена телефонна кабина, която забелязах. Оттам ще се свържа с Техеран. Бабак може да изпрати шифрограма до Лондон, за да вдигнат под тревога всички военни самолети, с които разполагат наблизо. Не мисля, че трябва да молим Лангли.

Лайтер отново изруга.

— Оттам всичките ни пътища са затворени до второ нареждане — каза той. — Не знам само дали Кармен изпълнява техни нареждания, или разиграва някакъв негов си театър.

— За момента — отвърна Дариус — това няма особено голямо значение. Знаем, че трябва да се оправяме сами, и толкова. Във всеки случай много скоро ще разберем за Силвър. Между другото, следят ни.

Докато Хамид с отчаяно свирене на гуми свърна в някаква пряка с два реда палми в елегантен жилищен квартал, Феликс погледна през задното стъкло. Един прашен черен понтиак ги застигаше бързо.

— Само това ни липсваше — каза Феликс, после бръкна в джоба на сакото си и извади един „Колт М-1911“. — Това е единственото, което имам. Точен е до 75 метра, но годинките му вече се усещат.

— Дай един предупредителен изстрел — каза Дариус.

— И още нещо — продължи Феликс, като вдигна нагоре протезата си. — Това ми беше ръката, с която стрелях.

Дариус пое колта, изби с дръжката му задното стъкло и изстреля един куршум по черния понтиак, който занесе бясно встрани, качи се за момент върху тротоара, но после си хвана посоката и продължи да се носи след тях.

— Аллаху акбар! — извика Хамид.

— Ти си карай колата, приятел — каза Феликс, като залегна под избитото задно стъкло. — Това отзад Кармен ли е?

— Не виждам добре — отвърна Дариус. — По-бързо, Хамид! Давай, давай!

Кадилакът навлезе в малък пазарен площад, където е предната си броня закачи тежко натоварена количка; по пътя зад тях се изля река от портокали. Хамид настъпи газта и тежката кола се понесе с рев, прескочи релсите на някакъв неохраняван железопътен прелез и се заизкачва по полегатия хълм в покрайнините на града.

Дариус вдигна глава и погледна назад. Стиснал внимателно колта с две ръце, той изстреля още един куршум по преследващата ги кола. Предното стъкло на понтиака се разцепи радиално, но нечия ръка набързо разчисти остатъците с дръжката на пистолет и през зейналата дупка видяха познатото бледо напрегнато лице на териер с червеникава косица, залепена върху оплешивяващото теме.

— Кармен е! — извика Феликс. — Дай му да се разбере!

Дариус стреля още веднъж, но този път куршумът се плъзна по предния капак на понтиака.