Дяволът не обича да чака [bg]

Бонд изви тялото си на една страна, с лице към пътеката, наведе глава и затвори очи, сякаш изтощен от преживелиците си в пустинята, се беше примирил със съдбата. Току-що бе пресметнал, че до „Златоуст-36“ остават около 2500 километра, в зависимост от точното разположение в пустинята на бърлогата на Горнер. Знаеше, че крайцерската скорост на VC10 е около 800 километра в час — една цифра, станала широко известна покрай политическите битки, предшествали възлагането на държавна поръчка за построяване на новия авиолайнер за „Бритиш Еъруейс“.

Вече летяха от около час и ако Скарлет не се появеше отнякъде през следващите 60 минути, щеше да му се наложи да се справи сам с четирима въоръжени мъже. Освен ако, разбира се, не направеше нещо, за да привлече на своя страна пилота Кен Мичъл, което обаче му се струваше малко вероятно. Мичъл имаше вид на човек, за когото най-голямата авантюра в живота му беше веднъж месечно да вкара топката в осемнайсетата дупка на голф турнира за любители.

Извивайки дясната си китка, доколкото позволяваше впитото в плътта му въже, той се опита пипнешком да определи докъде е стигнал с прерязването му. Колкото и да беше остро и здраво парчето от предното стъкло на джипа, засега яките найлонови нишки изглеждаха почти непокътнати.

Хвърляйки крадешком поглед към мъжа до себе си, който гледаше право напред, Бонд затърка въжето двойно по-силно. Това беше единственият му шанс.