Воалът на господството
- Автор: Удинг Крис
- Серия: braided path #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Воалът на господството». Краткое содержание книги:
Подчинените на злия бог-луна Арикарат, вещерите вече не са в сянка, а открито налагат контрол над столицата и целия континент. Лукавият Авун ту Коли е със статута на Император, но е подчинен на полуделия Върховен чаросплетник Какре. Армии от нови, неуязвими чудовища превземат главните имперски градове един по един. Разпръснати и разединени, благородниците не са в състояние да окажат съпротива и се обръщат за помощ към Различните Сестри и признават официално Аления орден. Щерката наследница Лусия ту Еринима излиза от летаргичния си унес и дава дългоочакваната надежда за спасение. Либера Драмач, Аления орден и бараксите се обединяват за последен, отчаян сблъсък за спасението не само на империята си, а и на цялата планета.
Тъмнокосата Сестра се запита дали да се премени в одеждите на Аления орден, или да остане в грубите си пътнически дрехи, които заличаваха напълно пола й. В крайна сметка се спря на второто. Имаше чувството, че ще е проява на двуличие да пристъпи в горските дебри с униформата на Аления орден; тази гора не можеше да бъде заблудена.
Тя се загледа мрачно в дърветата, които бележеха границата между света на хората и света на духовете. Покрили хълмистите възвишения на север, докъдето поглед стига, те се простираха до източния и западния хоризонт. Гората Ксу имаше колосални размери — дължината й надхвърляше четиристотин и петдесет километра, а ширината й беше около триста, — и превишаваше по големина дори езерото Азлея, което се намираше на изток от нея. Единствената информация, която имаха за този величествен лес, се съдържаше в слуховете и преданията, а там не се споменаваше нищо приятно за нея. Жителите на Сарамир отдавна бяха научили, че земята им е достатъчно голяма, за да живеят тук, без да смущават духовете, а на територията на континента нямаше друго място, където да бродят повече духове, от гората Ксу. Навремето бе направен плах опит да бъде изследвана — вследствие на безумния план за прокарване на търговски път между Бараск и Сараку, — ала повечето участници в експедицията така и не се завърнаха. Малцината, които успяха да избягат, оставиха завинаги зравия си разум в мрачните дъбрави.
Нито Кайку, нито който и да е от спътниците й не се съмняваше, че проникването в гората е равносилно на самоубийство. Този път обаче нещата стояха по-различно, защото имаха нещо, с каквото не е разполагал никой от предишните изследователи на гората. Този път имаха Лусия и върху крехките рамене на девойката лежеше отговорността за живота на всеки от двадесет и четиримата й придружители.
Сякаш почувствала мислите й, Лусия се обърна към нея. Кайку улови погледа й, след което отново се загледа в гората.
— Тя ни мрази — прошепна девойката.
— Зная — въздъхна Кайку. — И има пълно основание за това.
Престолонаследничката се намръщи.
— Ние не сме нейни врагове, Кайку. Ние не сме Чаросплетниците.
— Едно време и Чаросплетниците са били същите като нас.
— Да, но техният бог ги прави такива, каквито са — изтъкна Лусия. Гласът й звучеше тъй отпаднало и немощно, че част от Кайку изобщо не искаше да й отговаря, но трябваше.
— Техният бог никога не е накарал някого да се присъедини към Чаросплетниците, Лусия — отбеляза тъмнокосата Сестра. — След появата на първите вещери всички останали са отишли при тях по своя воля. Той никога не ги е карал да слагат Маски. Те са направили това, водени от амбиция, от алчност, от желание за власт и господство. Нито едно от извращенията, на които се отдават, не е дошло отвън — пороците им винаги са били вътре в тях, но пропуканият разсъдък им е позволил да излязат наяве. — Тя отметна един непослушен кичур от лицето си. — Те са просто мъже, Лусия. Мъже, които искат власт — както всички други мъже.
— Не всички мъже са такива — каза девойката.
Кайку погледна към мястото, където се намираше Тсата — ткиуратецът бе седнал с кръстосани крака и говореше с двамината си спътници, — и кимна на приятелката си.
— Да, права си. Не всички мъже са такива.
— Не се отчайвай — рече Лусия и сложи ръка на рамото й. — Моля те. Винаги си била по-силна от мен. Не мога да се справя с това, което ми предстои, ако не вярваш в каузата ни.
— Тогава не го прави — отвърна й Кайку. — Върни се и аз ще тръгна с теб.
На лицето на престолонаследничката разцъфна тъжна усмивка.
— Ти винаги си ме поставяла над всичко друго в света — промълви тя. — Дори и от това да зависи съдбата на целия свят, дори и от това да зависи съдбата на Златните владения, ти винаги поставяш моята безопасност над всичко останало. — Тя прегърна Кайку. — Ти, ти и само ти.
Тъмнокосата Сестра почувства как сърцето й се свива; в същото време тонът на Лусия недвусмислено свидетелстваше, че няма никакъв смисъл да се опитва да я разубеждава.