Воалът на господството
- Автор: Удинг Крис
- Серия: braided path #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Воалът на господството». Краткое содержание книги:
Подчинените на злия бог-луна Арикарат, вещерите вече не са в сянка, а открито налагат контрол над столицата и целия континент. Лукавият Авун ту Коли е със статута на Император, но е подчинен на полуделия Върховен чаросплетник Какре. Армии от нови, неуязвими чудовища превземат главните имперски градове един по един. Разпръснати и разединени, благородниците не са в състояние да окажат съпротива и се обръщат за помощ към Различните Сестри и признават официално Аления орден. Щерката наследница Лусия ту Еринима излиза от летаргичния си унес и дава дългоочакваната надежда за спасение. Либера Драмач, Аления орден и бараксите се обединяват за последен, отчаян сблъсък за спасението не само на империята си, а и на цялата планета.
Те се взираха един в друг с очи, зажаднели за каквито и да е гледки, неспособни да повярват в щастливото си избавление. По лицата им се изписа вина и смущение — някои се бяха свили от страх, а други размахваха мечовете си на сантиметри от спътниците си. Всички се чувстваха засрамени от страха си. Тези, които се бяха препънали, се надигнаха от земята, мигайки учудено. Ткиуратците се изправиха спокойно на крака, а Асара отново се появи, напускайки скривалището си, където и да бе то.
Гората изглеждаше спокойна и обикновена. Окото на Нуки надничаше иззад балдахина от листа и клони и светът отново бе зелен, кафяв и нормален. Тишината бе също тъй всеобхватна, както преди, но духовете бяха изчезнали.
Лусия се изправи бавно; ръцете й бяха целите в пръст. Тя се огледа наоколо, ала погледът й премина покрай спътниците й, сякаш изобщо не бяха там.
— Ще ни пуснат да минем — рече тя.
Фаека започна да плаче.
Продължиха напред, защото нямаше какво друго да сторят; ала от крехката им увереност не бе останала и следа и те пълзяха като изплашени деца под разперените клони на дърветата.
Двама от войниците се бяха изгубили в мрака и от тях не бе останала и следа. Ако Лусия не беше с тях, сега никой нямаше да е жив. Ала вместо да затвърди вярата им в тяхната спасителка, инцидентът им напомни колко малки са шансовете им да оцелеят. Дори Чаросплетниците бяха за предпочитане пред това — те поне бяха същества от плът и кръв и имаха физически облик. Придружителите на Лусия си даваха сметка, че са оцелели само защото духовете бяха решили да не ги убият. Случеше ли се нещо с престолонаследничката обаче, никога нямаше да напуснат това място.
Мислите на Кайку бяха още по-мрачни. Тя знаеше нещо, което не бе известно на другите, и това влошаваше още повече положението.
— Все още не сме в безопасност — каза Лусия, когато тъмнокосата Сестра я докосна по ръката. — Тези духове ни пуснаха да минем, ала в гората има и други. Някои може да се окажат не толкова сговорчиви.
Кайку се увери, че никой няма да ги чуе, и прошепна на ухото на девойката:
— Какво искаш да кажеш?
— Колкото по-навътре в гората навлизаме, толкова по-голяма вероятност има да срещнем други духове — отвърна й престолонаследничката. — По-стари духове. Те едва ли ще могат да бъдат умиротворени толкова лесно.
Тъмнокосата Сестра огледа лицата на спътниците им. Следите от наскоро преживения ужас още си личаха.
— Може би е най-добре да не им казваме това — измърмори тя. — Поне засега.
Лусия кимна разсеяно. Навярно вече бе забравила, че Кайку вървеше редом с нея.
Сестрата я остави и се приближи до Фаека — тя изглеждаше най-засегната от инцидента. Тежко й беше да я гледа в това състояние, но същевременно някаква жестока част от Кайку искаше да проявява малко повече дискретност по отношение на преживяното. Та тя беше Сестра все пак! Хората около тях имаха нужда да вярват, че е несломима. Нейната слабост заразяваше другите и подронваше самоувереността на всички. Кайку се тревожеше, че Фаека ще долови раздразнението й, ала дори и да бе така, червенокосата Сестра не каза нищо.
Когато окото на Нуки започна да клони към залез, гората започна да става особена.
Този път промяната беше бавна и постепенна. Отначало се натъкваха на единични случаи — непознато цвете или дърво, което изглеждаше странно. После откриха някаква забележителна скала, която стърчеше от земята — взеха я за необикновена метална руда, понеже повърхността й бе лъскава и сребриста. По някое време зърнаха туфа храсти с тъмнопурпурни цветове, които никой не можа да разпознае, както и дърво, чиито клони се увиваха около клоните на другите дървета като лозници. Цветът на зеленото море, което ги заобикаляше, стана по-наситен и започна да се примесва с пурпурни и златни оттенъци.
Колкото по-навътре в дебрите на гората Ксу проникваха, толкова по-често започнаха да забелязват животни — винаги безмълвни и предпазливи, — някои от които принадлежаха към видове, каквито не бяха срещали никога преди. Един от войниците се закле, че е видял бяло създание, подобно на елен, високо сред клоните на едно от дърветата. Асара забеляза дългокрак паяк с коруба като на рак, висок около половин метър, който ги дебнеше от дупката си. Теренът ставаше все по-неравен — все по-често се налагаше да преодоляват хълмисти възвишения, стърчащи от земята скали, коварни долчинки и стръмни дерета, някои от които отвеждаха до дълбоки пропасти.