Воалът на господството
- Автор: Удинг Крис
- Серия: braided path #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Воалът на господството». Краткое содержание книги:
Подчинените на злия бог-луна Арикарат, вещерите вече не са в сянка, а открито налагат контрол над столицата и целия континент. Лукавият Авун ту Коли е със статута на Император, но е подчинен на полуделия Върховен чаросплетник Какре. Армии от нови, неуязвими чудовища превземат главните имперски градове един по един. Разпръснати и разединени, благородниците не са в състояние да окажат съпротива и се обръщат за помощ към Различните Сестри и признават официално Аления орден. Щерката наследница Лусия ту Еринима излиза от летаргичния си унес и дава дългоочакваната надежда за спасение. Либера Драмач, Аления орден и бараксите се обединяват за последен, отчаян сблъсък за спасението не само на империята си, а и на цялата планета.
Престолонаследничката я пусна и се взря в очите й.
— Вече никой не е в безопасност, Кайку — промълви тя. — Никой.
С настъпването на деня всички се ориентираха към потегляне. Нямаше какво да си кажат; заплахата, която витаеше във въздуха, бе повече от осезаема. Бяха взели две манкстуи със себе си в качеството им на товарни животни, ала също като гарваните, които следваха Лусия от Арака Джо насам, отказаха да се се приближат до безкрайната редица от дървета. В крайна сметка пътешествениците бяха принудени да разпределят провизиите си помежду си и да пуснат добичетата на свобода. Единствено ткиуратците не изглеждаха притеснени.
Кайку забеляза, че Асара я гледа някак странно. Някогашната прислужница не отмести погледа си, и накрая Сестрата бе принудена да отстъпи първа. Богове, не стига, че положението и бездруго не беше никак розово, ами и с тези тайнствени намеци на Асара за изплащане на дълговете… Кайку не беше сигурна дали може да се довери на тази жена. Защо изобщо бе дошла? Та тя никога не се хвърляше безразсъдно в рисковани ситуации… Какво ли щеше да поиска от Кайку в замяна на това, че бе спасила живота й?
Имаше само една причина Различният шпионин да е тук и да се излага на същия риск, който застрашаваше живота на всички останали. Асара имаше недовършена работа.
Когато всички бяха готови, се събраха в края на гората. Пред тях се простираше невъобразима плетеница от клони и храсти, а от неравната земя стърчаха възлести корени. Чуруликаха птици, жужаха насекоми и се дочуваха най-различни животински звуци. На пръв поглед в гората нямаше нищо необичайно; в същото време обаче на ръба на възприятията им се бе настанило някакво парещо усещане, което сякаш ги предупреждаваше да не пристъпват в гъстите дъбрави, където тегнеха мрачни тайни.
Чакаха Лусия. Тя не носеше броня като войниците; бе облечена с някакви захабени селски дрехи, които изобщо не й отиваха и я правеха да изглежда по-дребна, отколкото беше в действителност. Девойката мъкнеше торба както всички останали — по изрично нейно настояване, — но товарът й бе по-лек от този на другите. В момента престолонаследничката стоеше с клюмнала глава, при което късата й руса коса беше паднала пред лицето й и откриваше изгорялата кожа на тила й. Придружителите й я чакаха да се обърне и да ги поведе, да им вдъхне от онзи плам, който бе разпалила в душите им на събранието в Араака Джо, ала Лусия нямаше какво да им даде. След малко тя намести ремъците на висящата на гърба й торба, за да не й убиват толкова, вдигна глава и закрачи бавно към дърветата. Останалите я последваха, без да промълвят и дума.
При първата стъпка на Лусия отвъд преградата от дървета гората утихна. Тишината се разпростря навътре като вълна — стъпките й сякаш бяха камъчета, накъдрили повърхността на застинало езеро. Когато вълната отмина, птиците престанаха да чуруликат, насекомите утихнаха, а звуците, издавани от другите горски обитатели, замряха в гърлата им.
Тишината, която се възцари, бе толкова всеобхватна, че им действаше на нервите. Проскърцването на кожените брони и шумоленето на дрехите им бяха единствените звуци, които я нарушаваха, като се изключи едва доловимият шепот на вятъра и далечното ромолене на реката. Натрапниците имаха чувството, че са откъснати от реалността, че по някакъв начин са изолирани от всички онези звуци, които почти не бяха забелязвали досега, но които представляваха неотменима част от живота им. Тази тишина беше болезнена.
Продължиха напред. Призрачното безмълвие разсея и последните им съмнения, че гората не знае за присъствието им.
Колкото по-навътре навлизаха, толкова по-нагъсто растяха дърветата. Основното ядро на групата, предвождано от Лусия, се движеше в индийска нишка, за да преодоляват по-лесно долчинките, могилките и другите неравности на терена. Ткиуратците обаче бяха предприели друг подход — те се движеха разпръснати, за да пoлучат по-пълна представа за характера на местността. Престолонаследничката пристъпваше пред Кайку и от време на време наместваше ремъците на торбата си, когато започваха да й убиват. Тя не беше никак силна — прекараните под похлупак години в Императорската цитадела бяха разнежили организма й, лишавайки я от физическа издръжливост. Тя обаче стискаше зъби и не се оплакваше.
Никой не каза нищо в продължение на цял час. Чувството на потискаща обреченост, което тегнеше във въздуха, ставаше все по-силно с всяка следваща крачка. Кайку усещаше присъствието на духовете — то сякаш се бе просмукало в околната атмосфера, досущ като мириса на застояло в изоставена къща. Те ги дебнеха, затаили дъх от злоба и отвращение, че тези хора са дръзнали да пристъпят във владенията им.