Воалът на господството
- Автор: Удинг Крис
- Серия: braided path #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Воалът на господството». Краткое содержание книги:
Подчинените на злия бог-луна Арикарат, вещерите вече не са в сянка, а открито налагат контрол над столицата и целия континент. Лукавият Авун ту Коли е със статута на Император, но е подчинен на полуделия Върховен чаросплетник Какре. Армии от нови, неуязвими чудовища превземат главните имперски градове един по един. Разпръснати и разединени, благородниците не са в състояние да окажат съпротива и се обръщат за помощ към Различните Сестри и признават официално Аления орден. Щерката наследница Лусия ту Еринима излиза от летаргичния си унес и дава дългоочакваната надежда за спасение. Либера Драмач, Аления орден и бараксите се обединяват за последен, отчаян сблъсък за спасението не само на империята си, а и на цялата планета.
Градините на покрива на Императорската цитадела бяха в ужасно състояние. Някога тучни и пищни, изпъстрени с дървета и цветя от целия Близък свят, сега представляваха кафеникава, спаружена пустош. Цветните лехи приличаха на бунища, над които стърчаха сгърчените скелети на някогашните буйни храсталаци, а дърветата ронеха на едри люспи кората си и по стволовете им се стичаше мъзга, сякаш ридаеха по обезлистените си корони. Малцина бяха тези, които идваха тук напоследък — тъмносивият облак, надвиснал като зловещ балдахин над тази скръбна обител, и хапещият вятър, който гонеше изсъхналите съчки и клонки над каменните плочи, превръщаха някогашния оазис в още по-неприветливо и потискащо място.
Авун се срещна с вещера на едно малко павирано площадче, заобиколено от прегърбените скелети на някогашните декоративни храсти. В южния му край имаше изящно стълбище, обрамчено от малки статуи на митични създания, което извеждаше до другите нива на градината. Там имаше резбована дървена пейка, която беше тъй потъмняла от липсата на грижи, че Лорд Протекторът нямаше никакво желание да седне на нея. Той стоеше на площадчето, загърнат в дебелото си наметало, защото брулещият вятър, подкрепен от отсъствието на слънчева светлина, го пронизваше до мозъка на костите му. Потискащата атмосфера се допълваше от злокобния хаотичен ритъм, с който изсъхналите клонки се удряха една в друга.
Вещерът изкачи стъпалата. Беше млад и се движеше с бавна, но уверена крачка — явно още не бе тъй грохнал и разнебитен като по-възрастните си събратя. Mаската му беше изработена от злато, сребро и бронз, които преливаха едно в друго, а качулката му висеше свободно над нея. В съшитата му от най-различни кръпки роба сякаш се откриваше някакво подобие на закономерност, но Авун нямаше никакво намерение да я търси; интуицията му подсказваше, че беше най-добре никога да не я съзира.
— Лорд Протекторе — рече вещерът. Маската придаваше някакъв неприятен металически оттенък на гласа му.
— Фарек — поздрави го Авун.
— Предполагам, сте чули за безразсъдния избор, който направи Какре при последната си жертва?
Лорд Протекторът кимна равнодушно.
— Това беше един от най-добрите ми генерали.
— Навярно все още е жив — рече Фарек. — Макар че се съмнявам да ви е от голяма полза след случилото се днес.
— За съжаление научих прекалено късно — въздъхна Авун. — Вече няма смисъл да се опълчваме срещу Върховния Чаросплетник. Генралът ми едва ли ще може да ръководи Черната стража без половината си кожа.
— И без половината си разсъдък, предполагам.
Лорд Протекторът не искаше да мисли за това.
— Това премина всякакви граници — измърмори той.
— Именно.
Мъжете замълчаха за момент. Всеки очакваше другият пръв да изрече онова, което и двамата си мислеха. Накрая Фарек беше този, който наруши мълчанието.
— Трябва да се направи нещо.
— И какво предлагате? — попита предпазливо Авун, въпреки че прекрасно знаеше за какво става дума. Бяха се сблъсквали с този въпрос и преди. Лорд Протекторът нямаше никаква представа за чувствата на Фарек, но да бъде проклет от боговете, ако се натопи сам. За нищо на света нямаше да изрече това на глас.
— Ще го убием, естествено — заяви Фарек.
Авун го изгледа подозрително изпод присвитите си клепачи. Можеше ли да се довери на този вещер? Мисълта, че Фарек само се преструва, продължаваше да го гложди — ами ако всичко това беше само изпитание на предаността му към Чаросплетниците? Ако направеше следващата крачка, щяха ли да го сметнат за предател?
— Възнамерявате да убиете един от вас? — попита той.
— Нямаме друг избор — отвърна вещерът. — Трябва да отрежем загноялата длан, за да спасим ръката. — Фарек говореше с равен и безизразен глас. — Какре е пречка. Налага се да бъде отстранен заради благото на Чаросплетниците.
— Не може ли просто да се оттегли?
Фарек се изсмя.
— Досега нито един Върховен Чаросплетник не се е оттеглял. Освен това Какре вече е прекалено безразсъден. Няма да види нещата като нас. Чаросплетниците се нуждаят от силен и далновиден водач, който е способен да осъществи амбициите ни.
Авун се замисли над това. Откакто беше Лорд Протектор, бе научил доста за вещерите — било чрез разговори с Какре, било чрез собствените си наблюдения. Да открие структурата на властта на съюзниците си беше от първостепенна важност за него — тяхната сила се криеше в потайния характер на организацията им, ала Авун бе твърдо решен да разбули секретите им.
Как така Чаросплетниците бяха толкова единни по отношение на стремежа си? И как това се съотнасяше с начина, по който навремето се избиваха един друг, изпълнявайки повелята на някогашните си господари? В началото Лорд Протекторът мислеше, че в Адерач има някакво ръководно ядро, което контролира цялата каста, ала постепенно това негово убеждение се разклати. За двеста и петдесет години трябваше да има поне няколко опита за преврат, сблъсъци за преразпределение на властта, нещо от този сорт… Обаче нямаше никакви факти в подкрепа на тази хипотеза. От време на време между Чаросплетниците избухваха разногласия, ала те винаги бяха насочени към средствата, водещи към целта им, и никога по отношение на тази цел.