Воалът на господството
- Автор: Удинг Крис
- Серия: braided path #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Воалът на господството». Краткое содержание книги:
Подчинените на злия бог-луна Арикарат, вещерите вече не са в сянка, а открито налагат контрол над столицата и целия континент. Лукавият Авун ту Коли е със статута на Император, но е подчинен на полуделия Върховен чаросплетник Какре. Армии от нови, неуязвими чудовища превземат главните имперски градове един по един. Разпръснати и разединени, благородниците не са в състояние да окажат съпротива и се обръщат за помощ към Различните Сестри и признават официално Аления орден. Щерката наследница Лусия ту Еринима излиза от летаргичния си унес и дава дългоочакваната надежда за спасение. Либера Драмач, Аления орден и бараксите се обединяват за последен, отчаян сблъсък за спасението не само на империята си, а и на цялата планета.
Тя обаче не бе лишена от основания, защото духовете идваха. Те се носеха във въздуха около тях, приемайки най-различни форми, пред които и най-страшният кошмар на пътешествениците бледнееше. С всяка следваща секунда очертанията им ставаха все по-отчетливи и се оформяха като крайници, челюсти, пипала и нокти. Бяха десетки. Двете с Фаека нямаха никаква надежда за успех срещу тях.
— Лусия! — извика тя, ала престолонаследничката не я слушаше. Тя бе коленичила на земята, заровила ръце в обраслата с трева почва и привела глава. Някой изкрещя; в следващия миг гласът внезапно заглъхна, сякаш отнесен от шеметен вятър. Тъмнокосата Сестра се опита да определи местонахождението на демоните, ала събитията се бяха развили прекалено бързо. Тя се огледа безпомощно, неспособна да реагира. Лусия им говореше. Можеше само да се надява, че това, което им казваше девойката, бе достатъчно.
Духовете връхлитаха от въздуха, спускаха се по дърветата, придобивайки все по-плътни и осезаеми измерения. Незрящите хора се разтрепериха, усетили, че нещо тъмно и гибелно идва за тях, а те са абсолютно безпомощни да го предотвратят. Кайку почувства как нейната кана се надига вътре в нея, водена от неудържим импулс да се развихри, но враговете бяха твърде много и едва ли използването й щеше да доведе до някакъв ефект. Тя усети присъствието на Фаека сред нишките на Чаросплетието и почувства битката, която червенокосата Сестра водеше, за да запази самообладание пред лицето на сковаващия ужас. Също като Кайку, и тя можеше да вижда какво се случваше. Един от членовете на Либера Драмач залитна и замалко да наръга един от спътниците си с извадения си меч, а друг се препъна, както си вървеше с протегнати напред ръце и ококорени, невиждащи очи, и едва не се стовари върху Лусия.
— Всички да стоят по местата си, без да мърдат! — извика Кайку, влагайки цялата властност, на която бе способна, в това изречение. Спътниците й веднага се подчиниха, вкопчвайки се в думите й като в спасително въже.
— Какво става? — извика истерично някой.
— Лусия ще ни помогне — отвърна тя с по-голяма убеденост, отколкото чувстваше в действителност. — Само имайте търпение.
Тя отново насочи взора си към мястото, където коленичеше Лусия. Прозвуча още един писък — някъде сред дърветата, — който замря в мига, в който бе възникнал. Тя стисна силно клепачи — това не пречеше на способността й да вижда в Чаросплетието — и започна да се моли. Духовете се приближаваха — кошмарни въплъщения на детски страхове — прокрадваха се между дърветата и дебнеха хората. Кайку едва се сдържаше да не стовари своята кана връз тях; така може би щеше да ги отблъсне поне за малко и да ги накара добре да премислят, преди да се нахвърлят върху плячката си. Постъпеше ли така обаче, щеше да причини смъртта на всички тях, защото, каквото и да им казваше Лусия, преговорите щяха да претърпят пълен крах при първия признак на враждебност от страна на Кайку.
— Стойте неподвижно и чакайте! — извика им тя, защото не можеше да понася тишината. Ткиуратците не бяха помръднали, а Асара не се виждаше никаква. Духовете продължаваха да настъпват към тях, прокрадвайки се между дърветата като мъгла, като изменяха в движение формата си — ту се удължаваха, ту ставаха двуизмерни и се огъваха около дърветата под ъгъл, който не изглеждаше възможен в предишния момент.
Идваха все по-близо и по-близо. Достатъчно близо, за да убият някой от тях.
Внезапно напрежението във въздуха като че ли се разреди и смазващата омраза на духовете започна да се отдръпва. Кайку погледна към Лусия, ала не забеляза и следа от външна реакция. Кошмарните създания обаче не бяха отстъпили и на милиметър. Някои от тях се бяха издигнали във въздуха над потенциалните си жертви, подобно на зли сенки, които всеки момент щяха да се нахвърлят върху телата, които ги пораждаха. Кайку не смееше да диша. Тази секунда бе решаваща. Везните на съдбата им бяха застинали неподвижно и всичко зависеше от това накъде ще се наклонят. В единия случай щяха да оживеят, ала в другия щяха да загинат и дори да развихреше своята кана по най-добрия възможен начин, това нямаше да ги спаси.
Тогава гората въздъхна и духовете започнаха да отстъпват бавно между дърветата, без да откъсват гибелния си взор от отряда. Кайку издиша облекчено въздуха, който бе сдържала толкова дълго, че вече бе започнал да изгаря дробовете й, и се загледа в ужасяващите сенки, които постепенно губеха плътността си, докато се разтваряха в Чаросплетието. Заедно с тях изчезна и потискащото чувство за заплаха и злонамереност, което тегнеше във въздуха, и светлината се завърна. Зрението на участниците в експедицията постепенно се възстанови и всички имаха усещането, че се събуждат от някакъв кошмар.