Демон, юда и магьосник
- Автор: Меспи Хедер
- Серия: Трите книги #1
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Демон, юда и магьосник». Краткое содержание книги:
От една страна — класика в жанра — владетели и война за смяна на статуквото на надмощие и подчинение; явна и подмолна борба между жреци и светска власт; дълбоко пазени тайни, прикривани с фалшиви и лъжовни знания, митове и легенди; принцове и принцеси, любов и съперничества, вражди, предателства, гибел… И във всички събития волево или случайно участват чудати същества и по-особени хора, владеещи причудливи магически или свръхчовешки способности…
Аналогията с класиката обаче е дотук, до фона на събитията, до първия пласт на фабулата. Защото фентъзито е изключително динамично и по структура по-скоро е съпоставимо със съвременен екшън — във всяка глава се случва нещо изключително и интересно. Всяка глава е развита като самостоятелен епизод от филм — от друга интрига и с герои, различни от тези в предишната глава. Пада булото от една тайна, но се заплитат нови интриги и въображението ти така е възбудено, че няма търпение и препуска, и не може да догони, камо ли да изпревари, неудържимия полет на фантазията на автора.
Езикът е художествено богат и изключително образен. Четеш и си представяш мястото, героите, светлините и сенките, движението и покоя, красотата и грозотата, естественото и причудливото, дори звуците и миризмите… при това, без да се натъкваш на пространни описания, които ти се иска да подминеш, а в движение, докато следиш случващото се.
Тази е от книгите, които се „поглъщат на един дъх“. И когато стигнеш до края, ти се иска веднага да започнеш следващата, защото краят й е многообещаващ.
Салавик особено държеше на обучението на Крамик в боя със сабя, тъй като самият той бе майстор на това оръжие. Не минаваше ден, без двамата да се упражняват поне час.
Други умения, които придоби Крамик още от невръстен, бяха язденето и стрелбата с лък и с арбалет. Обучението му не отстъпваше по нищо на това, което получаваха членовете на стети-сантропи, дори го надвишаваше, защото Крамик се ползваше с две предимства — индивидуалното обучение и това, че е волобар.
През тези години често излизаха на лов из дивите околности на езерото след като Крамик се сдоби с вълка Дурум. А ловът за Крамик бе голямо и с нетърпение чакано удоволствие.
Но в известна степен младостта му премина в изолация, тъй като Салавик се стараеше да не се сближават много с хората, изпитваше към тях недоверие и неприязън, които не можеше да скрива. За всички петдесетина жители из околността на езерото Среброискрен пляг двамата господари на каменното имение — старият и младият — си оставаха странни чужденци, обгърнати в тайнственост.
Салавик се постара Крамик да научи всичко за волобарите, за обичаите и вярванията им. Още от дете започна да му внушава идеята, че трябва да издири Зелената книга и да я върне на волобарския народ според повелята на Каршашаранал. Често му припомняше историята с унищожаването на волобарите в градовете, за да не се доверява никога на хората, а още по-малко на жреците.
Преди близо триста години човеците отровили водите на волобарите с отрова. Отровата действала бавно, моряла като болест и отнемала силата им. Първо измрели невръстните деца, чиито организми били по-податливи. Много майки и бащи сложили сами край на живота си след тази трагедия. Накрая волобарите разбрали, че водите им са отровени, но вече било късно. Погинали в мъки и болки, а малкото, които имали шанс да оцелеят, били избити от ръцете на хората. Така била затрита волобарската раса.
Крамик помнеше тази история, но колкото повече опознаваше човеците, толкова повече харесваше някои от тях. Тези хора, с които общуваше, дори и представа си нямаха, че е имало волобарска раса, въпреки че в преданията им за отминалите дни се говореше за епидемия, която погубила много човеци — нещо, което подозрително напомняше на случилото се с волобарите. Ала явно някой се бе постарал да преиначи историята, за да се забрави волобарската раса и избиването на народа му да се представя като епидемия, покосила хората, а не волобарите.
Преди да умре, дядо му го бе накарал да се запише в билярската войска, за да узнае повече за живота на хората и за това, откъде да започне с издирването на книгата. През годините, прекарани сред билярските войници, Крамик си бе създал добри и верни приятелства. На моменти дори пренебрегваше волобарския си произход и се чувстваше като един от тях, като човек. Ала волобарската му кръв винаги се обаждаше и напомняше за себе си. Той бе волобар планинец и нямаше как да го забрави.
Крамик не знаеше защо е толкова важно да намери Книгата, но за нищо на света нямаше да се откаже, защото сънят видение никога не трябва да се пренебрегва и защото дядо му бе пожелал да стане така. Бе научил достатъчно за хората и техните предания и когато ги съпоставяше с волобарската история, придобиваше по-ясна картина за миналото. Вече се чувстваше подготвен да остане сам, за да следва съдбата си.
Пътуването му минаваше леко. Не срещна по пътя си нито негули, нито друг жив човек. Три дни изминаха, откакто Ермиар го изпрати напред с вест за манастира. Оставаха около четири часа до свечеряване, слънцето бе отслабнало. Мислите му отново се върнаха на събитията от последните дни. Реши да изпълни заръката на Ермиар и да предаде съобщението на Алобоготур, но след това щеше да напусне Войската на „сивия вълк“. Така ръцете му се развързваха от клетвата и Крамик щеше да е свободен да предяви права над медальона, който така прибързано върна на Ермиар. Затова Крамик взе своето решение, а то беше да напусне хората и да продължи сам.
Пътят пред него правеше остър завой и се губеше зад гъста борова гора. Според обясненията на Ермиар и скоростта, с която се движеше, той очакваше вече да е стигнал до манастира. Обзе го нетърпение и отривисто смуши коня си. Направи само няколко крачки и очакванията му се оправдаха, защото след завоя се изправи пред изумителна гледка. Стотина метра го деляха от огромна пропаст, широка близо два километра и дълга, докъдето поглед стига и в двете посоки. Но пътят продължаваше и минаваше над пропастта — широк около стотина метра, покрит с каменни плочи и ограден от две редици високи бели колони. Колоните свършваха пред висока седеметажна сграда, изваяна от масивната скала, извисяваща зъбери в небето зад нея. На места белият камък бе покрит от мъх, който придаваше синкав оттенък на зданието, а в центъра тъмнееше огромен дървен портал. Манастирът притежаваше три кули, извисили величествено конусовидните си върхове, и няколко просторни тераси. Отвсякъде сградата бе заобиколена от стръмни ридове и дълбоки бездни, които отвеждаха в огромната зейнала паст на пропастта, чието дъно не се виждаше, забулено в черни сенки. От всички страни на дълбокия каньон се издигаха заснежените върхове на Карпонили, чезнещи в пухкави облаци сред ясно и синьо небе.