Демон, юда и магьосник

Дядото на Крамик — Салавик, израснал с почит към великия магьосник Каршашаранал, родоначалника, и с гордост от принадлежността си към волобарския народ. Бе слушал за държавата Дебриагадам и трите свещени места — академия Лимен Карон, Чертозите на демона и Юдина поляна. Но животът му протекъл като на всеки един планинец. Когато навършил тридесет години, го харесала волобарката Кадаша, бабата на Крамик, и си го избрала за мъж, както повелявал обичаят на планинците. Инициативата по любовните въпроси винаги поемали волобарките. Двамата се сдобили с дъщеря Иршине, която на тридесет и пет години харесала и избрала за мъж четиридесет и две годишния ловец Одик. Десет години след това, когато вече не вярвали, че ще имат дете, Иршине забременяла и родила Крамик. Но за нещастие само пет дни след раждането на сина си, Одик загинал. Паднал от една скала, ловувайки диви кози, които били основно препитание за волобарите планиници. Иршине не могла да преживее загубата на мъжа си и няколко дни след трагедията последвала Одик и се хвърлила от същата скала. Така Крамик останал сирак и грижата за него поели баба му Кадаша и дядо му Салавик. Може би животът на Крамик щеше да протече така, както на останалите планинци. Да стане добър ловец, да си намери жена и да изживее живота си сред високите планински върхове. Но една нощ, скоро след смъртта на дъщеря си Иршине, Салавик сънувал сън видение. Призовал го самият Каршашаранал, родоначалникът на волобарите, техният бог и пазител на академия Лимен Карон. Казал му, че волобарите трябва да намерят Зелената книга и да я преместят в Кабур Далет, последното волобарско убежище, където няма да е достъпна за хората. По думите на Салавик родоначалникът за една нощ му предал знания за академията, до които волобарите планинци никога не са имали достъп. Заклел го в името на волобарския род да заведе и отгледа Крамик в равнините, сред хората, там, където някога се намирала Дебриагадам, защото Каршашаранал избрал Крамик за пазител на Зелената книга. Той трябвало да е волобарът, който да намери книгата и да я занесе в Кабур Далет. Салавик не се поколебал, а още на следващия ден започнал да се готви за предстоящия дълъг път заедно с жена си Кадаша. Той знаел, че сънят видение не бива да се пренебрегва. Взел със себе си само най-необходимите вещи и много от метала злато, за който знаел, че е извънредно ценен за хората. Не минали и десет дни от нощта на съня видение, когато тримата волобари тръгнали към Биляра заедно с вълка на Кадаша и вълчицата на Салавик, бъдещите родители на Дурум. Крамик още бил бебе и по това време нямал свой вълк. Когато достигнали благополучно пределите на Биляра, решили да се представят за жители на Раха, тъй като рахиняните били народ, за който много малко се знаело. Било им трудно отначало, защото не познавали нито езика, нито нравите на билярите. Харесали си местността до езерото Среброискрен пляг и благодарение на златото, което притежавали, построили каменното имение. В деня, когато Крамик навършил три години, Кадаша издъхнала, стъпкана от кон, докато се опитвала да го обязди. Волобарите планинци не отглеждали коне. Единствените животни, с които живеели в хармония, били сивите планински вълци от Кабур Далет. Това били най-едрите и силни представители на този животински вид. Изключително умни и верни, свързани с волобарите от дълбока древност и обвързани с неразрушима магия. Но както Кадаша, така и Салавик били силно впечатлени от красивите коне и начина, по който ги яздели хората. Решили да изучат ездата и закупили три прекрасни коня. Ала поради неопитността си избрали наистина красиви, но много буйни, своенравни и доста диви животни. И въпреки че няколко години след този случай Салавик добре овладял ездата и нрава на конете, жертвата била дадена и бабата на Крамик загинала. Салавик и невръстният Крамик останали сами. Тогава Салавик се сдобил с придружители от пленените севери, за да се грижат за домакинството в каменното имение, и се отдал единствено на Крамик.