Демон, юда и магьосник
- Автор: Меспи Хедер
- Серия: Трите книги #1
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Демон, юда и магьосник». Краткое содержание книги:
От една страна — класика в жанра — владетели и война за смяна на статуквото на надмощие и подчинение; явна и подмолна борба между жреци и светска власт; дълбоко пазени тайни, прикривани с фалшиви и лъжовни знания, митове и легенди; принцове и принцеси, любов и съперничества, вражди, предателства, гибел… И във всички събития волево или случайно участват чудати същества и по-особени хора, владеещи причудливи магически или свръхчовешки способности…
Аналогията с класиката обаче е дотук, до фона на събитията, до първия пласт на фабулата. Защото фентъзито е изключително динамично и по структура по-скоро е съпоставимо със съвременен екшън — във всяка глава се случва нещо изключително и интересно. Всяка глава е развита като самостоятелен епизод от филм — от друга интрига и с герои, различни от тези в предишната глава. Пада булото от една тайна, но се заплитат нови интриги и въображението ти така е възбудено, че няма търпение и препуска, и не може да догони, камо ли да изпревари, неудържимия полет на фантазията на автора.
Езикът е художествено богат и изключително образен. Четеш и си представяш мястото, героите, светлините и сенките, движението и покоя, красотата и грозотата, естественото и причудливото, дори звуците и миризмите… при това, без да се натъкваш на пространни описания, които ти се иска да подминеш, а в движение, докато следиш случващото се.
Тази е от книгите, които се „поглъщат на един дъх“. И когато стигнеш до края, ти се иска веднага да започнеш следващата, защото краят й е многообещаващ.
На около два метра от него лежаха Ермиар и Булик, но те не успяваха да заспят. Болката в крака пречеше на Булик, а Ермиар обмисляше случката и колкото повече мислеше, толкова повече се тревожеше.
— Булик — прошепна Ермиар, за да не събуди останалите, които спяха.
— Да — изпъшка Булик и се обърна към него.
— Какво търсят проклетите негули в Карпонили?
— И аз се питам същото, господарю — отговори Булик и поклати глава в недоумение.
— Сигурно се възползват от войната с Уголия — каза Ермиар повече на себе си, отколкото на Булик — и плячкосват наоколо.
— Хм, простете, но ми се вижда малко вероятно — възрази Булик. — В планината няма какво толкова да се плячкосва. Струва ми се, че друга е целта им.
— Манастирът?!
— Може би, господарю, може да са се съюзили с Бакуриан.
— Но ако е така, трябва да изпратим възможно най-бързо вест до Алобоготур, за да е подготвен.
— Трудно ще е, нямаме пощенски гуги, господарю — отговори Булик. — А сега с ранените ще се придвижваме още по-бавно.
Ермиар въздъхна и зарея поглед в небето, където бавно се носеха кълбетата вечна светлина.
— Изпратете Крамик — обади се отново Булик, — той има най-голям шанс да стигне до Карпонили жив, дори и негулите да са напълнили тези гори. Дурум ще го пази, а конят му е най-бързото животно, което съм виждал, а съм виждал много, повярвайте ми. Дори вашият Цилок не можеше да се мери с него. А той бе великолепен жребец.
Споменаването на Цилок натъжи Ермиар. Булик разбра това и съжали, че заговори за коня, който се изгуби във водите на Релсма.
— Може да го изпратя — кимна Ермиар. — Алобоготур трябва да научи, че негулите са плъзнали из Карпонили.
Мъжете се смълчаха и всеки потъна в мислите си. Небето започна да се развиделява, когато сънят успя да ги победи, а кълбетата вечна светлина просветляха и се стопиха на дневната светлина. Дурум, сивият вълк, се подаде иззад едно дърво и започна напрегнато да наблюдава войниците. След известно време се промъкна с тихи и бавни крачки до господаря си и се намести до него в топлата кожа. Крамик се размърда за момент, усетил присъствието му, но отново се отпусна, спокоен в съня си.
Уголската войска, предвождана от Бакуриан, напредваше бързо към столицата на Биляра. Още ден и половина път ги делеше от Истрос. От дни вече не се криеха в горите, а необезпокоявани вървяха по големите пътища. Минаваха спокойно през селата, повечето безлюдни, напуснати от жителите си заради войната. Уголците нямаха от какво да се боят. Имаха дни преднина пред войските на кан-императора. Столицата Истрос оставаше открита и самотна, без помощ отникъде.
Цялата северна граница на Биляра бе нападната от обединените северни племена. Военните сили и на двете области, Онгалада и Чаладара, бяха принудени да защитават земите си от нашествениците. Негулите бяха плъзнали из Карпонили, за да отвличат вниманието на сангасите, а Язник, кан-предводителят на област Ябрус, трябваше да премине с войската си през пустинята Лахира, за да успее да се притече на помощ за толкова кратко време. Пък и самият Издулор го бе изпратил да помага на кан-предводителите, които се биеха на границата. Естествено, през Лахира не се минаваше току-така и никой, колкото и смел да е, не би повел хората си през зловещата пустиня. На пръстите на ръцете се брояха тези, преминали я от край до край и останали живи.
— Оказа се, че прехваленият Издулор е глупак, а Тобел? — обърна се към министъра си Бакуриан, доволен от новините, които му донесоха агентите на Салистар. Двамата ходеха по широк път, хванали конете си за поводите, защото животните, а и хората имаха нужда да починат от ездата. На стотина метра пред тях вървеше водачът им, а зад тях се точеше върволица от хора и коне, чиито закачки, викове, смях и дрънчене на метал се сливаха в постоянен монотонен шум. На Тобел му стана неприятно от самодоволството на Бакуриан, но овладя изражението си и внимателно възрази:
— Издулор просто не вярваше, че наистина ще го нападнете.
Тобел помисли със съжаление за столицата на Уголия — Тарес, която бе негов дом. Искаше да си е вкъщи, да се разхожда в централния градски парк и да се пазари отново с търговците на кашерови ядки, които опъваха шарените си сергии насред пътеките на парка. Кашеровите ядки, препечени на слаб огън и посипани с билковата смес, приготвена от готвачката, бяха любим деликатес за Тобел и семейството му. Внасяха ги от Биляра, защото кашеровите храсти растяха в областта Ябрус — на границата, където свършваше пустинята Лахира. Сега всякаква търговия с Биляра бе преустановена. Министърът въздъхна с носталгия.