Демон, юда и магьосник
- Автор: Меспи Хедер
- Серия: Трите книги #1
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Демон, юда и магьосник». Краткое содержание книги:
От една страна — класика в жанра — владетели и война за смяна на статуквото на надмощие и подчинение; явна и подмолна борба между жреци и светска власт; дълбоко пазени тайни, прикривани с фалшиви и лъжовни знания, митове и легенди; принцове и принцеси, любов и съперничества, вражди, предателства, гибел… И във всички събития волево или случайно участват чудати същества и по-особени хора, владеещи причудливи магически или свръхчовешки способности…
Аналогията с класиката обаче е дотук, до фона на събитията, до първия пласт на фабулата. Защото фентъзито е изключително динамично и по структура по-скоро е съпоставимо със съвременен екшън — във всяка глава се случва нещо изключително и интересно. Всяка глава е развита като самостоятелен епизод от филм — от друга интрига и с герои, различни от тези в предишната глава. Пада булото от една тайна, но се заплитат нови интриги и въображението ти така е възбудено, че няма търпение и препуска, и не може да догони, камо ли да изпревари, неудържимия полет на фантазията на автора.
Езикът е художествено богат и изключително образен. Четеш и си представяш мястото, героите, светлините и сенките, движението и покоя, красотата и грозотата, естественото и причудливото, дори звуците и миризмите… при това, без да се натъкваш на пространни описания, които ти се иска да подминеш, а в движение, докато следиш случващото се.
Тази е от книгите, които се „поглъщат на един дъх“. И когато стигнеш до края, ти се иска веднага да започнеш следващата, защото краят й е многообещаващ.
— Ха-ха-ха — изсмя се гръмко Бакуриан и прекъсна мечтанията на Тобел, — не е вярвал, защото е надут глупак — продължаваше да се перчи Бакуриан, раздразнен от дългия път и скуката.
— Може би сте прав — отвърна Тобел само за да се отърве от размислите на господаря си.
Продължиха да вървят в мълчание. Слънцето се издигна високо в небето. Времето бе тихо и спокойно, птички прехвърчаха около тях. Вдясно от пътя растяха високите дървета на Губилес, дива и тъмна гора, простираща се на хиляди декари площ. Състоеше се предимно от широколистни високи дървета с огромни корони и възлести стволове, с клони, които им придаваха чудни, дори страховити форми.
Тобел продължи да мисли за дома си. За децата си, челядта му бе многобройна, за жените си и спокойните вечери на голямата тераса, където отпиваше първокачествен квесел и четеше любимите си книги. Къщата му бе в близост до двореца на Бакуриан, изградена от красив червен камък и разположена сред живописен парк.
Изведнъж от унеса го изтръгна особено чувство. По врата му премина тръпка и всеки косъм от тялото му настръхна. Някакъв странен полъх долетя от дълбините на Губилес и Тобел го усети с цялото си същество. Нещо тъмно и зло се спотайваше сред вековните дървета.
— Какво ти е? — попита го Бакуриан. — Изглеждаш така, сякаш си видял смъртта пред себе си.
— Не знам — отговори обърканият Тобел, който нямаше често подобни усещания, — тази гора е доста зловеща.
Бакуриан огледа високите дървета с пренебрежение.
— Гора като гора, не се вдетинявай — отвърна уголският предводител, метна се на коня и препусна бързо напред. Като по даден сигнал войниците го последваха и хукнаха след него, а с тях и Тобел, опитващ се да забрави обзелото го чувство.
Асура ги наблюдаваше със светнали очи, скрита сред зеленината на Губилес. Обонянието й, изострено до крайност, усети миризмата на войниците и техните коне още преди да се покажат на пътя. Бе призовала сивите, да й донесат еликсир. Очакваше ги, скрита в студеното си леговище, когато усети, че хора вървят към нея. Завлачи се внимателно към повърхността на земята, подаде се сред корените на дървото и с напрежение зачака да се появят човеците. Понякога те ловяха сивите й, а Асура не искаше да ги изгуби. Не и сега, когато пътува и се нуждае от всичките си сили, за да тича нощем през горите. Вълни от черен страх и омраза излъчиха жълтите й очи. Всяка сутрин майката копаеше леговище за през деня, което също отнемаше от енергията й. Ако човеците заловят сивите, ще остане без еликсир, а за да роди ново стадо, се нуждае освен от сили и от време. Но време майката нямаше. Трябваше да бърза, защото Дървото скоро щеше да цъфне. Но явно тези хора не се интересуваха от стадото й. Бяха много и бързаха. Асура остана още известно време на повърхността, наблюдавайки ги, и отново се върна в леговището, да чака завръщането на сивите.
Крамик препускаше бързо. Бе отвързал Дурум от веригата, за да тича далече пред него и да разузнава за негули или други врагове. Пътят ставаше все по-стръмен, колкото по-нагоре се изкачваше, а въздухът освежително захладня. Потомъкът на волобарите щеше да види за първи път манастира Карпонили. Някога, когато волобарите построили сградата, присвоена днес от жреците, я наричали Чертозите на демона. Но за Чертозите на демона, за разлика от академия Лимен Карон, той не знаеше почти нищо. Щеше да му е интересно да научи повече за това място, свещено, както за предците му, така и за хората.
Волобарът носеше съобщение от Ермиар за жреца Алобоготур. Това пътуване му даде възможност да остане сам с мислите си. Нещо, от което имаше нужда, за да успее да планира внимателно бъдещите си действия. Той си спомни за дядо си. През годините, когато остана без него, често мислеше за времето, което прекараха заедно. Бяха щастливи години. Крамик не помнеше баба си, с която на времето дядо му се заселил в каменното имение. Двамата напуснали Кабур Далет, най-високата и стръмна планина на Гелда Валуния, част от планинската верига Сарандила, където живеели последните волобари планинци. Взели със себе си Крамик и се заселили в равнините заради един сън видение. Планинците, както преди векове, така и до ден днешен не се интересуваха много от живота в равнините. Това, че бяха изолирани, ги бе спасило от геноцида на хората срещу волобарите. Дълги години планинците дори не разбрали, че са останали единствените от своята раса. Но когато научили тази новина, тя не променила с нищо живота им, освен че предприели мерки да останат още по-скрити и изолирани от останалата част на света. Планинците били добри ловци, смели и храбри мъже и жени, но не владеели добре магията. Естествено, в сравнение с хората, магията им била могъща, но и на половина не се доближавала до уменията на волобарите от градовете.