Демон, юда и магьосник
- Автор: Меспи Хедер
- Серия: Трите книги #1
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Демон, юда и магьосник». Краткое содержание книги:
От една страна — класика в жанра — владетели и война за смяна на статуквото на надмощие и подчинение; явна и подмолна борба между жреци и светска власт; дълбоко пазени тайни, прикривани с фалшиви и лъжовни знания, митове и легенди; принцове и принцеси, любов и съперничества, вражди, предателства, гибел… И във всички събития волево или случайно участват чудати същества и по-особени хора, владеещи причудливи магически или свръхчовешки способности…
Аналогията с класиката обаче е дотук, до фона на събитията, до първия пласт на фабулата. Защото фентъзито е изключително динамично и по структура по-скоро е съпоставимо със съвременен екшън — във всяка глава се случва нещо изключително и интересно. Всяка глава е развита като самостоятелен епизод от филм — от друга интрига и с герои, различни от тези в предишната глава. Пада булото от една тайна, но се заплитат нови интриги и въображението ти така е възбудено, че няма търпение и препуска, и не може да догони, камо ли да изпревари, неудържимия полет на фантазията на автора.
Езикът е художествено богат и изключително образен. Четеш и си представяш мястото, героите, светлините и сенките, движението и покоя, красотата и грозотата, естественото и причудливото, дори звуците и миризмите… при това, без да се натъкваш на пространни описания, които ти се иска да подминеш, а в движение, докато следиш случващото се.
Тази е от книгите, които се „поглъщат на един дъх“. И когато стигнеш до края, ти се иска веднага да започнеш следващата, защото краят й е многообещаващ.
— Какво беше това, човече?
Крамик наведе глава. Нямаше какво да каже, волобарската му природа се бе проявила. Но някак си трябваше да се прикрие. Докато обмисляше какво да отговори, отвсякъде се чуха възторжени възгласи. Войниците се приближиха към него сред труповете на негулите, хванаха го и го метнаха два-три пъти във въздуха. Някой от тях го прегръщаха, други го потупваха по раменете.
— Понякога в тежки моменти човек отключва неподозирани способности — каза Булик и го потупа по ръката, — голям дявол си бил.
Крамик се засмя малко пресилено, но облекчен, че всичко се е разминало. Благодарение на нощта никой не видя, че сенките покриха очите и косите му, докато се биеше с негулите.
— Вижте — извика Вананд и насочи вниманието на войниците към глутницата вълци, която им се бе притекла на помощ.
Животните се хранеха настървено с труповете на негулите. Кръв се стичаше по озъбените им муцуни. Ермиар и неколцина други сгърчиха лицата си в гримаса.
— Трябва ли да позволяваме това? — попита някой с отвращение.
— Оставете ги — намеси се Крамик — те се биха за нас.
— Но защо? — недоумение се четеше в погледа на Ермиар — Как ги накара?
— Дурум ги извика — отговори Крамик и потърси с поглед сивия вълк. Сребристата му козина се белееше в мрака. И той като останалите вълци се възползваше от труповете на негулите и късаше от телата им едри парчета плът, които сдъвкваше с наслада.
— Ти и твоят вълк ни спасихте, Крамик. Когато се върнем в Исиней, ще се погрижа да получиш достойна отплата — сериозно каза Ермиар, докато гледаше с пребледняло лице как Дурум се храни.
— Върша това, което трябва — отговори тихо Крамик.
И когато демонът изчезна от погледа му, той тръгна след него. Бе решил да не се връща обратно в удобната колесница.
— Искам да намеря себе си — каза си той, — искам да разбера какво е важно за мен и искам да яздя като демона, дори ако трябва сам да стана демон.
Минаваха дни, той продължаваше да върви, без да знае накъде отива, но с надеждата, че е на прав път и ще открие това, което търси.
Веднъж, вървейки по една широка пътека, видя срещу себе си висока каменна кула. Тя се издигаше нагоре в небето, самотна и обрасла в бурени. Той се приближи до нея, огледа тухлената стена и започна да я обхожда, с намерението да открие врата и прозорци. Чудеше се дали има обитатели и какво е предназначението й на това място, където от часове не бе срещнал жива душа. Едва направил няколко крачки, забеляза голямата метална врата. Бе масивна и тежка, проядена от ръжда. Вратата се отвори лесно. Вътре, на светлината, проникнала отвън, се откри широко каменно стълбище с метални перила. Той се поколеба, но реши да се изкачи до върха на кулата.
Стъпало по стъпало той вървеше нагоре, хванал парапета за ориентир поради тъмнината, която го обгръщаше. След известно време, през което според възприятията му трябваше да е стигнал върха на кулата, той спря. Беше се изморил, но тъй като считаше, че е стигнал върха и всеки момент ще се озове на края на стълбището, почина за кратко и продължи да се изкачва.
Но грешеше. Времето минаваше, той се катереше, но стълбите нямаха край. Все по-често той се спираше да почине и си казваше — още малко, краят е близо — но стъпалата следваха едно след друго, едно след друго и тих ужас започна да го обзема. Въпреки че бе отделил много от времето си, да се изкачва, той реши да се върне обратно, защото имаше нещо зловещо в тази кула, чийто връх не можеше да бъде достигнат.
Но когато се обърна и се опита да стъпи върху долното стъпало, се натъкна единствено на въздух и нищо друго. Студена пот изби по челото му, а ръката, хванала металното перило, се разтрепери неудържимо и той едва се задържа на краката си. Единственото, което му оставаше от тук нататък, бе да се катери нагоре. Проклинайки се, че не отмина кулата, когато я видя на пътя си, той продължи да се изкачва по зловещото стълбище.
XVII глава
Чертозите на демона
Ермиар и войниците оставиха осеяната с трупове поляна на вълците и тръгнаха да търсят друго място за пренощуване. Наблизо можеше да има още негулски отряди, затова не бяха в безопасност. Бавно и тихо вървяха сред дърветата, тъмнината им пречеше. Дурум бе останал с глутницата вълци, но Крамик знаеше, че още преди зазоряване ще намери следите им, за да пътуват заедно през деня.
След близо час ходене се спряха на закътана от две скали и борова гора поляна. Кълбетата вечна светлина над тях хвърляха достатъчно светлина, за да успеят да превържат ранените. Скоро всички бяха налягали по земята, но малцина успяха да заспят, превъзбудени от нападението на негулите. Крамик, чието дежурство бе свършило, заспа веднага, защото болките в главата от това, че използва умението си да вижда в тъмното, започнаха. Единственият начин да се спаси от тях, бе да заспи дълбок и ободряващ сън.