Първото правило на магьосника
- Автор: Гудкайнд Терри
- Серия: Sword of Truth #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Кръстева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Първото правило на магьосника». Краткое содержание книги:
А истината е страшна и причинява болка. На Ричард, избрания Търсач, е поверен Мечът на истината.
Заедно с красивата и загадъчна Калан той трябва да се изправи срещу зловещите магии на Мрачния Рал, да спаси света от тежките проклятия, от ужасяващите чудовища (хора и зверове) и страшните сенки.
Загадки, чудеса, магии и мистерии се редуват в един завладяващ сюжет с непредсказуема развръзка.
— Благодаря ти, Зед.
— Иди да поспиш, смяната ми вече започна. — Той смигна на Ричард. — Ако някога промениш решението си относно това дали искаш да станеш магьосник, бих бил щастлив да те приветствам в обществото ни.
Зед вдигна ръка. Парчето сирене, което беше изхвърлил в мрака, се върна при него.
Четиринадесета глава
Чейс спря коня си.
— Ето, това е мястото.
Той свърна от пътеката и ги поведе през открита поляна, пълна с отдавна мъртви смърчове, чиито сребристосиви скелети бяха останали почти голи, само с някой друг клон или тук-там по мъничко зелен мъх. Стъпваха върху кафяви блатни растения с безразборно разхвърляни от бурите широки листа, сякаш ходеха по море от мъртви змии.
Конете внимателно търсеха къде да стъпят. Топлият въздух, тежък и влажен, разнасяше зловонната миризма на разложено. Следваше ги рояк комари, доколкото Ричард можа да забележи, единствените живи същества в околността. Мястото беше открито, но от небето се процеждаше оскъдна светлина, тъй като над него се стелеше дебел слой плътни облаци, които висяха ниско над земята. Сребристите върхове на оцелелите дървета бяха обвити в мъгла, от което изглеждаха влажни и гладки.
Чейс проправяше път за Зед, Калан и Ричард и докато криволичеше между дърветата, се обръщаше да види дали го следват. Виждаше се на не повече от неколкостотин фута напред и макар Чейс да не изглеждаше загрижен, Ричард беше нащрек; всичко можеше да се промъкне близо до тях, преди те да го забележат. И четиримата разгонваха комарите и с изключение на Зед се бяха увили добре в пелерините си, за да се пазят. Зед, който отказваше да носи подобни дрехи, гризеше останките от обяда, оглеждайки се любопитно около себе си, сякаш беше на екскурзия. Ричард имаше чудесно чувство за ориентация, но се радваше, че Чейс е с тях и ги води. В тресавището всичко изглеждаше еднакво и той от опит знаеше, че не е трудно човек да се изгуби на такова място.
Откакто предишната нощ се качи на магьосническия камък, Ричард чувстваше тежестта на задълженията си не толкова като товар, колкото като възможност да бъде част от една справедлива кауза. Опасността не му се струваше по-малка, но желанието му да помогне за спирането на Рал беше по-голямо. Своята роля в събитията виждаше като възможност да помогне на онези, които няма как да се бият сами срещу Рал. Знаеше, че връщане назад няма; всяко отстъпление би означавало смърт, както и смъртта на много други хора.
Ричард наблюдаваше поклащащото се тяло на Калан, която яздеше пред него, раменете й се движеха в ритъма на коня. Щеше му се да я заведе в Еленовата гора, на места, които познаваше добре, тайни места, красиви и спокойни, дълбоко в планината, да й покаже водопада, който сам откри, пещерата зад него, да обядват заедно край тихото езеро, да я заведе в града, да й купи нещо красиво, да отидат някъде, където и да е, на сигурно място. Щеше му се тя да може да се усмихва, когато си поиска, без да се тревожи, че може да бъде нападната. След изминалата нощ той разбра, че мечтата му — да бъде с нея — е просто празно желание.
С вдигната ръка Чейс им даде знак да спрат.
— Това е мястото.
Ричард се огледа, намираха се все още по средата на безкрайно, мъртво, пресъхнало тресавище. Не се виждаше никаква граница. Всичко му изглеждаше еднакво, накъдето и да погледне. Вързаха конете си за едно паднало дърво и последваха Чейс.
— Границата — обяви Чейс и протегна напред ръка.
— Нищо не виждам — каза Ричард.
Чейс се усмихна.
— Гледай — той продължи напред бавно, със сигурна крачка. Около него започна да се образува някакво зелено сияние, отначало едва забележимо. То ставаше все по-силно, все по-ярко, докато след още двайсетина крачки се превърна в стена от зелена светлина, която го притискаше от всички страни все по-силно и се разсейваше на около двайсетина крачки околовръст, с всяка следваща крачка на Чейс размерите на тази стена се увеличаваха. Приличаше на зелено стъкло, вълнообразно и разкривено, но през него Ричард виждаше мъртвите дървета отвъд. Чейс спря и се върна. Зелената стена, а след нея и сиянието отслабнаха и изчезнаха, когато той стигна при тримата си приятели. Ричард винаги си бе представял границата като някаква реална стена, нещо видимо.
— Това ли е? — почувства се малко разочарован.
— Какво повече искаш? Ето, виж това. — Чейс огледа земята, избра няколко пръчки, проверявайки ги на здравина. Повечето бяха изгнили и се чупеха лесно. Най-после откри една, около десетина фута дълга, която му се стори достатъчно здрава. Върна се заедно с нея в сиянието, докато стигна до зелената стена. Като държеше пръчката за дебелия край, прокара другия през стената. На около шест фута от него краят на пръчката изчезна, той започна да я бута напред, докато частта, която остана в ръката му, се скъси до около шест фута. Ричард гледаше изненадан. Той виждаше дърветата отвъд стената, а другия край на пръчката го нямаше никакъв. Стори му се невероятно.