Първото правило на магьосника
- Автор: Гудкайнд Терри
- Серия: Sword of Truth #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Кръстева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Първото правило на магьосника». Краткое содержание книги:
А истината е страшна и причинява болка. На Ричард, избрания Търсач, е поверен Мечът на истината.
Заедно с красивата и загадъчна Калан той трябва да се изправи срещу зловещите магии на Мрачния Рал, да спаси света от тежките проклятия, от ужасяващите чудовища (хора и зверове) и страшните сенки.
Загадки, чудеса, магии и мистерии се редуват в един завладяващ сюжет с непредсказуема развръзка.
Зед го погледна скептично и примигна.
— По дяволите, Ричард, ти си схванал абсолютно всичко правилно! Момчето ми, мисля, че от теб би станало чудесен магьосник.
— Не, благодаря. Вече си имам една невъзможна професия.
Зед се дръпна малко назад и се намръщи, но не каза нищо. Тънката му ръка се пъхна под робата и извади един камък, който хвърли на земята пред тях. Зед стоеше, а пръстите му се завъртяха в кръг над малкия камък, докато той изведнъж се уголеми.
— Зед! Та това е твоят камък за наблюдаване на облаци!
— Всъщност, момчето ми, това е магьоснически камък. Баща ми ми го подари преди много време.
Пръстът на магьосника се въртеше все по-бързо и по-бързо, докато се появи светлина, искри и цветове, танцуващи в кръг наоколо. Не се чу никакъв звук, само усетиха приятния мирис на пролетен дъжд. Най-после магьосникът изглеждаше доволен.
— Качи се отгоре, момчето ми.
Отначало несигурно, Ричард стъпи в осветеното пространство. От допира до камъка отначало настръхна, след това почувства топлина, сякаш лежеше гол в горещ летен ден след като е поплувал. Остави се да потъне в топлото, успокояващо чувство, отдаде му се изцяло. Ръцете му се повдигнаха покрай тялото до хоризонтално положение. Отметна глава назад, задиша дълбоко, със затворени очи. Усещането беше страхотно, сякаш плуваше във вода, само дето всъщност плуваше в светлина. През тялото му преминаха ободряващи вълни. Съзнанието му почувства плаваща, безвремева връзка с всичко наоколо. Той беше едно с дърветата, с тревите, с буболечките, с птиците, с животните наоколо, с водата, със самия въздух дори; не отделно същество, а част от едно цяло. По нов начин видя взаимосвързаността на всички неща, видя се едновременно незначителен и важен. Видя света през погледа на всички животни около себе си. Гледката беше шокираща, невероятна. Остави се да потъне в летящата над главата му птица, да види света през очите й, да половува с нея мишки, видя огъня сред бивака долу, спящите хора.
Ричард остави личността си да бъде отнесена от вятъра. Беше всички и никой, почувства парещите им нужди, надуши страховете им, вкуси от радостта им, разбра желанията им, а след това остави всичко това да се стопи в небитието, докато на мястото, където беше застанал, се появи само празнота, единствена във вселената, единственото живо нещо, единственото съществуващо въобще. После пропусна светлината през себе си, светлина, която повика другите, които бяха използвали същата тази светлина преди него: Зед, бащата на Зед, магьосниците преди тях двамата, живели преди незнайно колко години, хиляди години, всеки и всички. Същността им попи в него, личностите им се сляха в неговата, а по бузите му потекоха сълзи от удивление към всичко това.
Ръцете на Зед се протегнаха напред и разпиляха магически прах. Той се завихри около Ричард, блестейки като течност, и се събра в собствената си точка на въртене. Искрите се завъртяха още по-силно и се събраха пред гърдите му. Със звук, наподобяващ звъна на кристален полилей, разклатен от вятъра, прахът се издигна в небето, сякаш теглен от хвърчило, отнесе звука със себе си, все по-високо и по-високо, докато стигна до облака. Облакът попадна в магическия прах и заблестя отвътре в различни въртящи се цветове. Целият хоризонт се озари от светкавица, чиито отблясъци се разбягаха в различни посоки напрегнати, нетърпеливи, очакващи.
Изведнъж светкавицата изгасна, отблясъците се стопиха в мрака и изчезнаха, светлината от магьосническия камък се прибра в себе си, докато угасна напълно. Настъпи тишина. Ричард отново беше стъпил на обикновен камък. Той погледна с ококорени очи усмихнатото лице на Зед.
— Зед — прошепна, — сега вече знам защо не слизаш от този камък. През целия си живот не съм изпитвал нищо подобно. Нямах представа, че може да съществува.
Зед му се усмихна разбиращо.
— Ти си толкова естествен, момчето ми. Държиш ръцете си по правилния начин, отмяташ глава точно както трябва, дори гърбът ти е извит в точното положение. Държиш се като патица в езеро. Притежаваш всички данни за добър магьосник. — Той ликуващо се наведе напред. — А сега просто си представи, че го правиш гол.
— Има ли разлика? — попита Ричард изумен.
— Разбира се. Дрехите пречат на преживяването. — Зед обгърна с ръка рамото на Ричард. — Някой ден ще ти дам да опиташ.
— Зед, защо направи това с мен? Не беше необходимо. Можеше да го направиш сам.
— Как се чувстваш сега?
— Не знам. Различно. Отпуснат. С по-ясно съзнание. Мисля, че не съм толкова преуморен, потиснат.
— Ето защо те оставих да го направиш сам, приятелю, защото имаше нужда от това. Нощта беше тежка за теб. Не мога да премахна проблемите, но мога да те накарам да се почувстваш по-добре.