Магическият преход
- Автор: Абелар Тайша
- Язык: болгарский
- Переводчик: Нели Константинова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Магическият преход». Краткое содержание книги:
Тайши Абеляр - женщины-сталкера из партии нагваля Карлоса Кастанеды. Это не
только очередное увлекательное путешествие в мир магии дона Хуана
применительно к обучению женщины-воина, но и ценнейшее практическое пособие,
Здесь подробно описаны так называемые Магические приемы - упражнения, при
помощи которых можно достичь раскрытия энергетических ресурсов, здоровья,
молодости и, кроме того, понимания многих удивительных вещей, скрытых от нас
в обыденной жизни.
— При положение, естествено, че разполагаме с достатъчно енергия — добави тя. — Ако имаме, тогава са достатъчни само няколко подбрани думи или продължителен звук, за да отворим нещо невъобразимо пред себе си.
— Как точно можем да насочваме тези думи към двойника? — попитах аз.
Нелида разтвори ръце във всеобхватен жест.
— Двойникът е почти безкраен — каза тя. — Защото точно както физическото тяло е в контакт с други физически тела, така и двойникът е в контакт с жизнената сила на Вселената.
Нелида внезапно стана.
— Направихме вече магическите движения и доста поприказвахме — каза тя. — Сега да видим дали ще можем да действаме. Искам да застанеш пред вратата, водеща към лявата страна на къщата. Искам от теб да бъдеш напълно спокойна, но в същото време с изострено осъзнаване на всяко нещо около себе си.
Последвах я през коридора към вратата, която винаги досега е била заключена. Клара ми бе обяснила, че се държи заключена дори когато всички членове на семейството са в къщата. И понеже ме бе накарала да обещая, че никога, при никакви обстоятелства няма да се опитвам да я отварям колкото и да ми е любопитно, аз изобщо не обръщах внимание на тази врата.
Като я огледах сега, не можах да забележа нищо необичайно; беше си най-обикновена дървена врата, почти същата като всички останали в къщата. Нелида внимателно я отвори. Имаше същият коридор както в дясното крило, който водеше към другата страна на къщата.
— Искам от теб да повториш многократно една дума — каза Нелида, заставайки зад мен. — Думата е „намерение“. Искам да произнесеш „намерение“ три-четири или дори повече пъти, но това трябва да излиза от самите ти дълбини.
— От самите ми дълбини ли?
— Позволи на думата да бликне от областта на корема и да излезе навън високо и ясно. Всъщност ти трябва да извикаш думата „намерение“ с всички сили.
Поколебах се. Ненавиждах да викам, както и другите да ми повишават тон. Като дете ме бяха научили, че е невъзпитано да се крещи, и изпитвах ужас, като чуех родителите си да се карат на висок глас.
— Не се притеснявай — каза Нелида. — Извикай високо и толкова пъти, колкото е необходимо.
— Как ще разбера кога да спра?
— Ще спреш, когато стане нещо или когато аз ти кажа да спреш, понеже нищо не е станало. Хайде! Давай!
Произнесох думата „намерение“; гласът ми прозвуча колебливо, слабо, неуверено. Липсваше му убедителност дори за моя слух. Все пак продължих да я повтарям, всеки път все по-силно. Обаче гласът ми стана не дълбок, а писклив и висок, докато накрая едва не припаднах от изумление да чуя един ужасяващ писък, който не беше моят. И все пак го бях чувала и по-рано. Беше същият пронизителен звук, който бях чула в деня, когато Клара и Манфред се втурнаха в къщата, оставяйки ме под дървото. Разтреперих се и така ми прималя, че се олюлях и се облегнах на рамката на вратата.
— Не мърдай! — заповяда ми Нелида, но беше късно. Вече се бях свлякла на земята.
— Много лошо, че се движеше, когато трябваше да стоиш твърдо — каза строго Нелида, но като видя, че всеки момент ще припадна, прибави и една усмивка. Тя приклекна до мен и разтри ръцете и врата ми, за да се посъвзема.
— Защо ме караше да крещя? — промърморих аз, като се надигнах покрай стената.
— Опитваме се да уловим вниманието на твоя двойник — каза Нелида. — Привидно има две нива на осъзнаване на мирозданието: нивото на видимото, на реда, на всичко, което може да бъде помислено и назовано; и непроявеното ниво на енергията, която създава и крепи всички неща.
— Понеже се опираме на езика и разума — продължи Нелида, — ние смятаме за реалност именно нивото на видимото. То ни изглежда подредено, стабилно и предсказуемо. Макар че всъщност е неуловимо, временно и вечно изменящо се. Това, което ние преценяваме като постоянна реалност, е само повърхностният вид на една | невъобразима сила.
Бях толкова замаяна, че едва следях думите й. Прозях се няколко пъти, за да поема повече въздух. Нелида се засмя, когато отворих широко очи, насилвайки се да й оставя впечатлението, че слушам напълно съсредоточено.
— Това, което ти и аз целим с цялото това викане — продължи тя, — е да уловим вниманието не на видимата реалност, а по-скоро вниманието на невидимото, силата, която, е източник на твоето съществувание, силата, която както се надяваме, ще те пренесе през бездната.
Исках да слушам какво ми говори, но ме разсейваше една странна мисъл. Точно преди да се свлека на земята, аз бях зърнала една особена гледка. Забелязах, че въздухът в коридора зад вратата бе изпълнен с мехурчета, точно както бе станало в мрака на моята стая през първата нощ, когато спах в тази къща.