Друидите на Шанара

Морган се отпусна назад и все не можеше да повярва.

— А ние какво правим тук, Уокър? Нас защо ни е взела?

Уокър нищо не каза.

— Кълна се в живота си, че не разбирам защо приех да дойда. Е, може и да разбирам. Нещо в нея ме привлича, признавам си. Направо съм омагьосан. Но нима това е причина? Не трябваше да съм тук. Трябваше да бъда в Тирс, за да потърся Пар и Кол.

— Този въпрос вече сме го обсъждали — напомни му Уокър с разбиране.

— Зная. Но не мога да не си го задавам. Особено сега. Пи Ел е убиец; какво общо имаме ние с такъв човек? Куикнинг не прави ли разлика между нас? Или всички ни смята за убийци? Нима за това сме й необходими? Не мога да повярвам!

— Морган — Уокър произнесе името му, за да го успокои, после се отпусна на ствола на дървото и главите им се докоснаха. Нещо в тялото на Мрачния чичо напомни на Морган за времето, когато го откриха смазан сред руините на къщата в Хартстоун.

— Тук има нещо повече от това, което знаеш — прошепна Уокър. — Или което аз знам. Мога да усетя нещата, но не и да ги видя ясно. Куикнинг не разкрива напълно своите намерения. Тя е дъщеря на Краля на Сребърната река — не забравяй това. Може да проникне навсякъде. Магията й надхвърля всичко, което някога сме виждали. Но тя е и уязвима. Трябва да бъде много внимателна в търсенето, което е предприела. Мисля, че сме тук, за да й помогнем.

Морган обмисляше думите му за момент, после кимна и се заслуша в тишината на нощта наоколо им, загледан през клоните на старата ела, в сенчестите силуети отвъд. Той зърна нежното въздушно тяло на Куикнинг, просто едно очертание, което нощта би могла да погълне само с едно мръдване на светлината. Гласът на Уокър стана по-напрегнат.

— Имах видение за нея — видение, което ме уплаши повече от всичко на света. Видях как тя ще умре. Предупредих я, преди да напуснем Хартстоун, и й казах, че е може би по-добре да не идвам с нея. Но тя настоя. И ето ме тук. — Той се огледа наоколо. — Същото е с всеки от нас. Тук сме, защото чувстваме, че трябва. Не се опитвай да разбереш защо, Морган. Просто го приеми.

Морган въздъхна, без да може да се справи с чувствата и потребностите си, изпълнен с копнеж по невъзможни неща, по едно невъзвратимо минало и едно твърде неясно бъдеще. Мислеше си колко далеч бяха отишли нещата, откакто братята Омсфорд се бяха явили при него в Лех, и колко всичко се беше променило.

Уокър Бо стана, като леко прошумоля в тишината.

— Запомни думите ми, Планинецо. Стой по-далеч от Пи Ел.

Той си запроправя път през плетените клони, без да се обръща назад. Морган Лех дълго гледа след него.

Пи Ел доста се забави. Щом се върна, направо се обърна към Хорнър Дийс:

— Вече е чисто, старче. Хайде, води ни.

Всички безмълвно напуснаха горичката и се отправиха назад към възвишението, като някаква мълчалива процесия от призраци в горската нощ. Никой не ги спря, в което Морган не се и съмняваше. Пи Ел се беше погрижил за това.

Вече се стъмваше, когато Кошарите отново се изправиха пред погледа им. Те изкачиха билото на възвишението и свърнаха на север. Дийс наложи бърз ход, пътеката бе чиста, земята гола и открита за светлината на луната и звездите, без никакви растения, освен скелетите на дърветата, чиито стволове и клони хвърляха мрежа от сенки по земната повърхност. Те прекосиха Кошарите през тесния край на равнинната фуния и започнаха да се изкачват по отсрещните хълмове. Отново наближаваше ден. Небето на изток слабо просветля. Дийс още повече ускори крачка. Никой не запита защо.