Ричард Лъвското сърце [bg]

— Да, наистина сме приятели — потвърди рицарят.

Настъпи пауза. Пламенният сарацин закрачи назад и напред из разкошната шатра като тигър, който според легендите така охлаждал кръвта си, преди да се прибере за почивка. Европеецът, по-хладнокръвен, се отпусна в предишната си поза, но и той сякаш се мъчеше да потисне гневните си чувства, пламнали толкова бурно.

— Хайде да поговорим спокойно за тези неща — рече сарацинът. — Както знаеш, аз съм лекар, а в книгите пише, че който иска да излекува раната, не бива да пречи на лекаря да я превързва и изцелява. Ти обичаш братовчедката на Ричард…

— Аз я обичах — поправи го сър Кенет, като помълча малко. Обичах я, както човек обича Божията милост, както грешникът моли Бог за прошка.

— Не я ли обичаш повече? — учуден попита сарацинът.

— Уви! — отвърна сър Кенет. — Вече не съм достоен да я обичам. Моля те, да прекратим този разговор, защото думите ти ме пронизват като кама.

— Извини ме и ме послушай още малко — продължи Илдъръм. — Когато ти, бедният и никому неизвестен рицар, обикна толкова високопоставена жена — нима се надяваше на щастлив край?

— Без надежда няма любов. Но моята любов приличаше на отчаяние. По същия начин морякът се хвърля във водата, за да си спаси живота и плува към светлината на далечния фар, макар че умореното сърце и изтощено тяло му казват, че никога няма да го достигне.

— Сега изгубил ли си надежда? — настоя Илдъръм.

— Завинаги — пророни сър Кенет.

Гласът му сякаш идваше от гроб.

— Ако ти е нужда само далечната и бегла искра щастие, както и досега, струва ми се, че твоят фар отново може да светне и надеждата ти да изплува от океана, в който е потънала. А ти, добри ми рицарю, ще можеш да се върнеш към досегашните си занимания и да подкрепяш мечтателната си страст с храна, също толкова материална, колкото е лунната светлина. Защото, дори и утре да се върнеш в своя стан, да възстановиш доброто си име, жената, която обичаш, ще си остане братовчедка на Ричард и отредена годеница на Саладин…

— Ех, да можех доброто си име да възстановя — каза шотландецът. — Тогава…

— Тогава щеше да извикаш султана на двубой ли?

— Защо не? — високомерно произнесе сър Кенет. — Саладин няма нито да е първият, нито най-добрият от тези, с които вече съм кръстосвал копие.

— Струва ми се, че султанът би сметнал предизвикателството ти за твърде дребен повод, за да излага на опасност бъдещия си брак и изхода от голямата война — възрази емирът.

— Може да го срещна на бойното поле — каза рицарят и при тази мисъл очите му пламнаха.

— Саладин винаги е на бойното поле — отбеляза Илдъръм. — Но да поговорим за нещо друго. Ако единственото условие да върнеш доброто си име е разобличаването на крадеца, който задигна английското знаме, мога да ти помогна. Но ще сторя това, само ако ме послушаш, защото поетът е казал: „Ако детето иска да се научи да ходи, бавачката му трябва да го води за ръка, а ако невежият иска да се образова, мъдрият трябва да го поучи“.