Избрани творби (Един живот, новели и разкази)
- Автор: Мопасан Ги дьо
- Язык: болгарский
- Переводчик: Йордан Павлов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Избрани творби (Един живот, новели и разкази)». Краткое содержание книги:
Разглеждаше внимателно трикраки столчета, питаше се дали не й напомнят нещо, видя един бакърен леген и продънен мангал, които й се сториха познати, и още куп излезли от употреба кухненски съдове.
Подбра вещите, които искаше да вземе със себе си, слезе долу и изпрати Розали да ги свали. Прислужницата, възмутена, отказваше да свали тия боклуци; но Жана, макар и съвсем безволна, този път не отстъпи и Розали трябваше да й се подчини.
Една сутрин младият чифликчия, синът на Жюлиен, Дени Льокок, дойде с каруцата, за да пренесе първата част от багажа. Розали го придружи, за да следи за разтоварването и да постави мебелите на подходящите места.
Останала сама, Жана почна да броди из стаите на замъка в пристъп на ужасно отчаяние; в изблик на екзалтирана обич тя прегръщаше всичко, което не можеше да вземе със себе си — големите бели птици от тапицериите в салона, старите свещници, всичко, което се изпречваше на пътя й. Като луда ходеше от стая в стая с плувнали в сълзи очи. После излезе, за да се сбогува с морето.
Наближаваше краят на септември, над земята бе сякаш надвиснало схлупено, сиво небе. Вълните се разстилаха тъжни и жълтеникави, докъдето поглед стига. Тя дълго стоя права на скалистия бряг, в главата й се въртяха мъчителни мисли. Най-сетне с настъпването на нощта се прибра. Този ден тя се измъчи не по-малко, отколкото в най-скръбните моменти на живота си. Розали се бе върнала и я чакаше. Тя бе във възторг от новото жилище, казваше, че било много по-весело, отколкото този огромен замък-ковчег, който дори не беше край пътя.
Жана плака цялата вечер.
Откакто знаеха, че замъкът е продаден, чифликчиите едва й оказваха дължимата почит, наричаха я помежду си „Лудата“, без да знаят защо, отгатнали навярно чрез първобитния си инстинкт нарастващата й болезнена сантименталност, възторжената й мечтателност и целия смут в клетата й, потресена от злочестината душа.
В навечерието на заминаването тя случайно влезе в конюшнята. Стресна я ръмжене. Беше Сеч, за когото от месеци насам не се бе сетила. Сляп, парализиран, достигнал много късна за животните възраст, той влачеше жалкото си съществуване върху сламена постеля, наглеждан от Людивин, която не го забравяше. Жана го взе на ръце, целуна го и го отнесе в къщи. Дебел като буренце, той едва се влачеше на разкривените си вдървени крака и лаеше като дървено кученце-играчка.
Най-сетне настана последният ден. Жана спа в бившата стая на Жюлиен, понеже нейната бе изпразнена.
Стана от леглото си изнемощяла и задъхана като след усилено тичане. Колата с куфарите и останалата покъщнина бе вече натоварена на двора. Зад нея бе впрегната друга каручка, двуколка — тя щеше да откара господарката и прислужницата.
Чичо Симон и Людивин трябваше да останат сами до идването на новия собственик. После щяха да се оттеглят при роднини. Жана им бе отредила скромна пенсия. Освен това те имаха и спестявания. Бяха вече много стари, ненужни и прекалено бъбриви слуги. Мариус се бе оженил и отдавна бе напуснал замъка.
Към осем часа заваля дъжд, леден дъжд, носен от лекия морски ветрец. Наложи се да опънат покривки върху каручката. Листата на дърветата вече капеха.
На масата в кухнята бяха сложени чаши мляко с кафе и пара се вдигаше от тях. Жана седна пред своята чаша и я изпи на малки глътки, после стана и каза:
— Да вървим!
Сложи шапката и шала си и докато Розали й обуваше галошите, промълви със свито гърло:
— Спомняш ли си, миличка, как валеше, когато тръгнахме от Руан за „Тополите“?…
Тя сякаш се задави, хвана с две ръце гърдите си и падна възнак в несвяст. Повече от час бе като мъртва. После отвори очи; обхванаха я спазми, придружени от потоци сълзи.
Когато се поуспокои малко, тя се чувствуваше така отмаляла, че не можеше да стане. Но Розали се страхуваше от нова криза, ако забавят тръгването, затова отиде да извика сина си. Те хванаха Жана, повдигнаха я, отнесоха я и я сложиха в каручката на дървената пейка, покрита с излъскана кожа. Старата прислужница се качи до нея, зави краката й, покри раменете й с дебело палто, отвори чадъра над главата й и извика:
— Бързо, Дени, да се махаме оттук!
Младежът се покатери до майка си, приседна на края по липса на място и подкара коня в силен тръс; двете жени заподскачаха от неравния му бяг.
Когато на края на селото завиха по пътя, забелязаха, че някакъв човек ходи напред-назад по шосето — абат Толбиак като че дебнеше заминаването им.
Той се спря да направи път на колата. С една ръка бе повдигнал расото си, за да не го изцапа от локвите по пътя, виждаха се мършавите му крака в черни чорапи, обути в огромни кални обувки.