Кралица на кошмара

– Сигурно скоро ще приберат един от двама ни – казвам аз, докато вървим покрай дърветата, слушайки клокочещия шепот на поточе, недалеч от нас.

– За какво? – пита Джестин.

– Ами, за да ни инструктират за ритуала – отговарям аз, а тя клати глава.

– Не очаквай твърде много, Кас. Ти си просто инструментът, не помниш ли?

Тя откъсва една вейка от надвиснал клон и ме побутва с нея в гърдите.

– Значи просто ще ни хвърлят вътре, без да знаем какво се случва, и ще се надяват да се оправим? – свивам рамене. – Това или е пълна тъпотия, или трябва да се чувстваме наистина поласкани.

Джестин се усмихва и спира.

– Страх ли те е?

– От теб ли? – питам аз и тя се ухилва.

Един преждевременен приток на адреналин минава и през двама ни, мускулите ни стават като пружини и малки сребърни рибки започват да се стрелкат из капилярите ми. Когато замахва с клончето към главата ми, отдалече я виждам и я подсичам с крак. Тя ми връща бърз лакът в главата; смее се, но движенията ѝ са сериозни. Ударите ѝ са отработени и плавни; тренирана е добре. Контрира по начини, които не съм срещал преди, а когато ме нацелва в корема, изохквам, въпреки че тя контролира силата си. Но все пак я събарям и парирам повече удари, отколкото минават. Камата си стои в джоба ми. Това не е и половината, което мога. Но без камата сме почти равностойни. Когато спираме, пулсът и на двама ни е ускорен, а адреналиновият гъдел си е отишъл. Това е добре. Дразнещо е, когато няма къде да оттече, както когато се събудиш от кошмар.

– Явно не ти е проблем да се биеш с момичета – казва тя.

– Явно не ти е проблем да се биеш с момчета – отговарям аз. – Но това беше наужким. Тази нощ ще е наистина. Ако ме оставиш от другата страна, съм мъртъв.

Тя кима.

– На Ордена на Биодаг Ду е поверен дълг. Ти го пристъпваш, за да върнеш една мъртва убийца.

– Тя вече не е убийца. Никога не е била. Беше в плен на проклятие.

Толкова ли им е трудно да го разберат? Но какво очаквам? Не можеш да измиеш един култ от някого само за няколко дни.

– Какво въобще знаеш ти? Какво знаеш наистина. Какво си виждала? Виждала ли си изобщо нещо? Или само вярваш на всичко, което ти кажат?

Тя ме поглежда с неприязън, сякаш съм несправедлив към нея. Но най-вероятно ще се опита да ме убие, и то праведно, така че що не си – хайде да не казвам.

– Знам много – усмихва се тя. – Може да ме имаш за безмозъчен поклонник, но аз се уча. И слушам. И проучвам. Много повече, отколкото ти. Ти знаеш ли поне как функционира камата?

– Промушвам неща. И те изчезват.

Тя се разсмива и промърморва нещо под носа си. Струва ми се, че хващам фразата „тъп инструмент“. С натъртване на „тъп“.

– Камата е свързана с оня свят – казва тя. – Тя идва оттам. Така функционира.