![Колекцинерът на кости [calibre 2.42.0] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/0/1/2/8/kolekcinert-na-kosti-calibre-2-42-0-download.jpg)
Колекцинерът на кости [calibre 2.42.0]
- Автор: Дивер Джеффри
- Серия: Линкълн Райм #1
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Колекцинерът на кости [calibre 2.42.0]». Краткое содержание книги:
- Време до началото на акцията: четири минути - обяви шофьорът.
По необясними причини Делрей се замисли за Линкълн Райм. Сега съжаляваше, че се държа толкова гадно, когато поемаше случая. Но нямаше друг избор. Селито беше тъп като булдог, Полинг - психопат (Делрей не изпитваше угризения за тях). Райм бе този, който го тревожеше. Умът му режеше като бръснач (та нали неговият екип откри отпечатъка на Питърс, въпреки че не реагираха толкова бързо, колкото трябваше). В миналото, преди инцидента, никой не можеше да мери сили с Райм. Нито да го излъже.
Сега той беше като безпомощна кукла. Колко тъжно: да умреш, а всъщност да си още жив. Делрей бе нахлул в стаята му - в спалнята му - и го беше нападнал по-жестоко, отколкото Райм заслужаваше.
Може би трябваше да му се обади. Можеше...
- Време е за действие - обяви шофьорът и Делрей забрави Линкълн Райм.
Микробусите навлязоха в улицата на Питърс. Повечето от другите улички, през които бяха минали, гъмжаха от потни пушещи мъже с бири в ръка, излезли с надеждата да глътнат малко хладен вечерен въздух. Тази обаче бе пуста и тъмна.
Микробусите спряха плавно. Двадесетина агенти, облечени в черни маскировъчни униформи, изскочиха с извадени пистолети. Оръжията им бяха с фенери и лазерни мерници на дулата. Двама бездомници ги изгледаха; единият бързо скри уискито си под ризата.
Делрей погледна къщата на Питърс. От един прозорец струеше слабо жълто сияние.
Шофьорът вкара микробуса в едно тъмно отклонение и прошепна на Делрей:
- Пъркинс се обажда. - Почука по слушалките на радиостанцията си. - Заедно с началника е. Иска да знае кой ръководи акцията.
- Аз - изсъска Хамелеона. Обърна се към хората си. - Искам да наблюдавате околните улици. Снайперите - там, там и там. Заемайте позиции. Ясно?
Старите дървени стъпала заскърцаха.
Прегърнал с една ръка през кръста все още замаяната от удара жена, той я въведе в мазето. Блъсна я на пода и я загледа.
„Естер...“
Тя вдигна очи. Безнадеждни, умоляващи. Той не обърна внимание на погледа ѝ. Гледаше само тялото ѝ. Започна да я съблича, пурпурния спортен костюм. Как може жена да излезе навън облечена само с... бельо? Не беше предполагал, че Естер Вайнрауб е курва. Мислеше я за трудолюбиво момиче, което шие ризи, по пет за пени.
Колекционера на кости се загледа в ключиците ѝ, които изпъкваха при гърлото. И там, където друг мъж би се насладил на гърдите ѝ, той впи поглед в мястото, където гръдната кост се свързва с ребрата, разперени встрани като крака на паяк.
- Какво искате? - попита тя. Още не бе дошла съвсем на себе си.
Колекционера на кости я огледа внимателно. Пред него не стоеше млада, безупречно красива жена: носът ѝ бе твърде плосък, устните прекалено дебели, кожата - като мръсен пясък. Той обаче видя под многото несъвършенства съвършената красота на сърцевината.
Нежно погали слепоочието ѝ. Дано да не е счупено...
Тя се закашля, ноздрите ѝ се разшириха. Миризмата тук бе прекалено силна, въпреки че на него това вече не му правеше впечатление.
- Не ме удряйте отново - прошепна тя. - Моля ви, не ме бийте.
Той извади ножа, наведе се, разряза бельото ѝ. Тя погледна голото си тяло.
- Това ли искате? - каза задъхано. - Добре, чукайте ме. Добре.
„Удоволствията на плътта - помисли си презрително той - не могат да се сравняват...“
Той я вдигна на крака и жената отчаяно се отскубна и с несигурна крачка се запъти към малката врата в ъгъла на мазето. Не тичаше, не се опитваше да избяга. Само хлипаше. Протегна ръка към вратата.
Колекционера на кости я наблюдаваше, опиянен от бавното ѝ патешко поклащане.
Вратата, която в миналото бе водила към шахта за въглища, сега отвеждаше в тесен тунел, свързан със съседната изоставена сграда. Естер блъсна металната врата и я отвори. Влезе в тунела.
След не повече от минута Колекционера чу ужасения ѝ писък. Последван от задъхано, плачевно:
- Господи, не, не, не!...
Другите ѝ думи се губеха в усилващите се възклицания на ужас.
Тя се върна от тунела, този път по-бързо, размахвайки ръце, като че се опитваше да отблъсне видението, с което току-що се беше сблъскала.
„Ела при мен, Естер.“
Тя се препъваше по пръстения под, плачеше.
„Ела.“
Тя се хвърли право в търпеливите му, очакващи прегръдки. Той я обгърна здраво, като любовник, почувства прекрасните ключици под пръстите си и бавно повлече ужасената жена отново към входа на тунела.