Седмият печат

него. Чуха викове някъде назад и обърнаха глави, опитвайки се да разберат какво става, но тъмнината

беше непрогледна и нищо не успяха да видят - дочуваха се само заповеди, тропот на тичащи хора и

удари по метал.

Продължиха с протегнати напред ръце, слепешката опипвайки пътя; различаваха само чезнещия

силует на човека отпред. Борис беше единственият, който знаеше къде отиват, и затова вървеше отпред,

водейки ги през боровата гора. Понякога се натъкваха на дънери, удряха се в клони, деряха ги бодли ви

храсти, но страхът ги подтикваше напред, принуждаваше ги да тичат с наострени сетива, тупащи сърца

и притъпена болка.

Четиримата се придвижваха из тайгата няколко десетки минути, попадайки от време на време в

непроходими храсталаци, които ги караха да се върнат и да заобиколят, докато неусетно гората пред тях

се отвори. Излязоха на една поляна и се озова ха пред малко селище.

- Каранци - съобщи Б орис.

- Намираме се в село Каранци - поясни Филипе шепнешком, без да смее да говори по-високо. - Б орка

познава добре мястото.

- Кой е Борка?

Приятелят му посочи руснака.

- Борис. Казваме му Борка.

Борис им направи знак да изчакат и потъна в нощта, оставяйки тримата заковани пред селото,

треперейки от студ и страх, без да знаят какво да правят.

- Къде отиде той?

- Отиде да види как да ни измъкне оттук. Ще чакаме.

Останаха смълчани една дълга минута, почти затаили дъх, за да чуват по-добре. Опитваха се да

различат всеки подозрителен шум, всеки съмнителен звук, но всичко беше спокойно и чуваха само

собственото си притаено дишане.

- Кои са въоръжените типове?

- Не знам.

- Тогава защо бягаме?

- Защото не е нормално въоръжени лица да влизат посреднощ в селището. - Филипе още беше

задъхан. - След смъртта на Хауърд и Атанасов дойдох да се скрия тук, в Олхон. Познавам място то от

студентските си години в Ленинград. - Направи пауза, за да си поеме дъх. - През цялото време се

страхувах, че същата съдба може да сполети и мен. Затова подготвих нещо като охранителна система с

момчетата, на които плащам всеки месец. - Махна по посока на мрака, който беше погълнал Борис. -

Борка е един от тях.

Отново замълчаха и се ослушаха за необичайни шумове. Нищо. Чуваха само собственото си, все още

учестено дишане и шумоленето на дърветата, шепнещи си с вятъра.

- Тези въоръжени мъже - каза Томаш - как са открили къде се криеш?

- Добър въпрос.

- Мислиш ли, че са ни прослед или, мен и Надя?

- Вероят но.

- Още от Москва ли?

- Вероят но.

- По дяволите - прошепна историкът отчаяно. - Нищо не съм усетил.

Филипе въздъхна.

- Вината е моя - каза той. - Не трябваше въобще да отгова рям на твоя имейл.

- Но откъде са разбрали?

Приятелят му се замисли над въпроса.

- Ходи ли до Виена?

- Ходих. Отидох до ОПЕК, за да се опитам да разбера какво си разследвал в деня, в койт о са били