Ангелите не оцеляват на леда
- Автор: Маринина Александра Борисовна
- Серия: Настя Каменская #31
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: ХЕРМЕС
- ISBN: 978-954-26-1585-9
- Переводчик: Здравка Петрова
- Жанр: Криминальные детективы
Электронная книга - «Ангелите не оцеляват на леда». Краткое содержание книги:
— Не — отвърна, — точно за това не съм питал Маклигини.
— А кой ти каза? — продължи да пита участъковият.
— Техният съсед, Борис Илич. Той смята, че Ефимова е била честна и почтена.
— Да бе, слушай го ти него! Чичо Боря е един от първите ни пияници. Вярно, не е алкохолик, няма да го клеветя, до алкохолизъм още не се е докарал, но здравата надига чашата. Ефимова е ходила при него, молила го е да повлияе на съседите си да й продадат парцела. Знаеш ли това?
— Знам го — кимна Антон.
— Ама че след продажбата на парцела пак е ходила при него — това със сигурност не го знаеш — доволно се усмихна участъковият.
— Не го знам. А защо е ходила?
— Молила го е да не казва на никого за колко пари всъщност е купила този парцел. Нали е знаела, че Маклигини и чичо Боря са приятели, значи ще му кажат, а самите те, след като са продали парцела, повече няма да се вяснат насам, обаче чичо Боря ще остане, а пък знае истината.
Антон си представяше какво приблизително ще чуе сега, но въпреки това попита:
— И каква е истината?
— Ами такава, че Ефимова е платила много по-малко, отколкото е предлагала преди пожара. Друг е въпросът, че и тази сума е била достатъчна на Маклигини, за да подобрят условията си на живот, но ако е платила честно, те биха живели сега в центъра на Москва, а не до околовръстното. Ти имаш ли поне представа колко струват сто квадрата в нашето Раздори? Луди пари! Та затова ти казвам, че беше алчна. Възползва се от чуждото нещастие, не й беше неудобно. Но при това искаше и да си запази репутацията, така че е помолила чичо Боря да разказва на всички колко е добра и почтена. Естествено, не безплатно. И ето, чичо Боря, макар и пияница, честно си заработва парите. Пее на всички каква чудесна била Ефимова. Нали разбираш, откак я убиха, ти не си първият, който обикаля и разпитва тука. И от ФСБ идваха, и от полицията — и нашите, местните, и вашите, от „Петровка“, от икономическата полиция също. Само че не са имали с кого да говорят освен с чичо Боря. Ефимова изобщо не общуваше с местните жители, че това е под достойнството й, а не беше се опознала добре с хората, които накупиха парцели наоколо, тъй като още строеше, не живееше тук. С Маклигини се запозна, понеже искаше да купи парцела им, а е чичо Боря — защото той им е приятел и можеше да им повлияе. Така че тук никой нищо не знае за Ефимова, а който знае, имам предвид чичо Боря, той лъже.
Антон внимателно гледаше участъковия и по някои движения на очите и устните му разбра, че той иска да каже нещо, но не може да реши трябва ли да го прави. А пък Антон целеше тъкмо това, за да провери подозренията си. Оставаше само мъничко да го подтикне.
— Ти, изглежда, никак не си се учудил, когато е станал пожарът? — тихо продума той.
Лицето на участъковия неволно потрепна. Значи Антон бе улучил слабото място. Всъщност на Сташис и не бяха нужни повече думи. Всичко беше ясно: този участъков е сигурен или има сериозни основания да подозира, че причината за пожара в къщата на Маклигини далеч не е изхабената електрическа инсталация. За това Антон си бе помислил още когато за пръв път дойде в Раздори, но разговорът с Борис Илич, неговите думи, че Ина Ефимова не намалила цената на парцела след пожара, не говореха за подобна възможност. И пожаротехническата експертиза бе потвърдила версията за инсталацията, и всички материали по бързо приключеното дело. Ох, не биваше да се успокояват с това!
„Какъв глупак си, Сташис! Доверчив глупак, който прекалено много мисли за личния си живот и прекалено малко — за работата“ — наруга се наум Антон.
Следователно хората, които толкова ловко бяха приключили делото за пожара в къщата на Маклигини, не бяха бутнали нищо на участъковия. Или бяха, но според него малко. Той е затаил обида и сега по принцип дори не би възразил тази грозна история да изплува. Какво пък, не е лошо.
— Доколкото разбирам, днес пак няма да имаме щастието да видим твоя Сташис — недоволно се навъси Тимур Ахмедович Баглаев, когато Дзюба запъхтян нахълта в кабинета на следователя. — Ами добре, той ще страда.
„Точно така, кани се да се оплаче — с ужас си помисли Роман. — Горкият Тоха, и без това си има притеснения.“
Направи опит да каже нещо за оправдание на Антон, но Баглаев само завъртя глава — сиреч млъквай.
— Дойде отговорът от балистиците — каза той и извади от касата папката с материалите по делото. — Четете.