Ангелите не оцеляват на леда
- Автор: Маринина Александра Борисовна
- Серия: Настя Каменская #31
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: ХЕРМЕС
- ISBN: 978-954-26-1585-9
- Переводчик: Здравка Петрова
- Жанр: Криминальные детективы
Электронная книга - «Ангелите не оцеляват на леда». Краткое содержание книги:
— Може ли да видя материалите по първичния обход на апартаментите? — попита Роман с най-невинния глас, на който бе способен.
Може пък да му провърви и в тези материали да се намери информация за обитателите на блока, които е възможно да са казали нещо за шпионка. Нали се случва човек да чуе как у съседите тропва врата или стъпките по стълбището и да погледне през шпионката: кой ли слиза? При кого отива? Защо? Любопитните съседи са любимци на оперативните работници. И сега можем да се надяваме само на тях. Кой знае защо му хрумна прочетената неотдавна в интернет шега: „Господ не може да следи всички. Затова е създал баба Галя“.
Баглаев кимна, извади материалите и ги сложи пред Дзюба. Лицето му беше непроницаемо и Рома дори за няколко секунди си внуши, че е успял да надхитри следователя. Но бе сгрешил.
— Разбирам какво смяташ да правиш — тихо и спокойно каза Тимур Ахмедович. — Правилно е. Върви и намери човек, който е видял, че Ламзин не е бил с дрехите, които иззехме. Разбирам, че целта ти е друга, но ти можеш да мислиш каквото си искаш, обаче ще правиш каквото аз ти кажа.
Роман мълчаливо стисна зъби. Въпреки това ще действа както реши сам. Няма да се успокои, докато не се убеди, че се е заблуждавал. А когато се убеди — тогава моля, нека признаят Ламзин за виновен и да го осъдят. Но първо той, старши лейтенант Дзюба, е длъжен да изчерпи всички възможности да провери предположенията си. И нека те се окажат неправилни, нека. Затова пък съвестта му ще е чиста.
Роман прегледа всички материали, записа си каквото му трябваше и си тръгна, като отнесе в дълбините на душата си благодарност към следователя Баглаев, който не се захвана да го „линчува“ в присъствието на Фьодор Улянцев. И въпреки своята неприязън към твърдо застаналия на страната на обвинението Тимур Ахмедович, Дзюба не можа да не признае, че започва да изпитва нещо като симпатия към този човек.
Ех, защо човек не може да се разТРОИ или дори да се разЧЕТВОРИ? Колко само работа му се струпа, а той няма време за нищо, във всичко се препъва, защото половината нощ не спа — търси в интернет материали, написани от спортни журналисти, и търси сред тях най-големите спецове по фигурно пързаляне. Анастасия Павловна Каменская го посъветва да събира информация именно от журналисти, а не от хора, които днес се занимават непосредствено с този вид спорт. И аргументите, които приведе, се сториха на Роман Дзюба напълно верни. Та нали е ясно — хората ще се страхуват да казват некрасивата истина, защото тепърва още има да работят. А журналистите няма от какво да се страхуват.
Вече минаваше три часът, когато Роман спря избора си на Тамила Варламовна Аласания. След като прочете десетина нейни репортажа, статии и очерци, той си създаде впечатлението, че тази жена знае за фигурното пързаляне не просто всичко, а дори неща, които не знае никой освен нея. Сутринта Дзюба научи адреса й и телефонния й номер, но кой знае защо изпита боязън да й се обади и да я помоли за среща: стори му се, че човек на такава възраст и с такъв опит просто няма да разговаря с него. Пак от интернет оперативният работник бе научил, че Тамила Варламовна е 83 годишна и преди три години, на тържеството по случай своята осемдесетгодишнина, пламенно е играла в ресторанта не само грузински, но и испански, и латиноамерикански танци. Репортажът за юбилея на една от най-възрастните журналистки в Русия бе придружен с изобилие от снимки, на които Роман видя висока жена с многобройни едри накити на шията, пръстите и в ушите. Лицето й беше грозновато, очите — с остър и внимателен поглед дори на празника, а усмивката — приветлива и леко тъжна. След като се запозна подробно с външния вид на Тамила Аласания, Роман унило констатира, че няма да се справи с нея. Тя ще го отсвири. Пак добре, че се сети да прегледа материала за нейния юбилей, защото отначало си помисли: „Баба на осемдесет и три, сигурно е самотна и безпомощна, отдавна не излиза от къщи и ще се радва на всякакво общуване и на всеки гостенин“. Хайде де, ще се радва, чакай ти! Пред вратата й сигурно се точи многохилядна опашка от такива „питащи“. И той, старши лейтенант Дзюба, няма как да си проправи път през тази опашка.