Непокорна кръв [bg]

Гласът й звучеше странно. Неуверен, леко дрезгав, а и тя не спираше да засмуква долната си устна и да я хапе.

— Каква беше тогава причината?

Катриона се намръщи, сякаш самата тя се опитваше да го разбере.

— Ами, може би наистина не можех. Но знаех, че гласът ми е там… и щеше да излезе… ако се наложи.

— Колко добре си ни опознала — казах аз.

Червенина плъзна по шията и бузите й.

— Не е това… просто…

Хвърлих едно камъче в езерото.

— Не е ли невероятно колко много неща се казват пред един ням човек.

Топлият, пъстър здрач в гората изглеждаше неестествено спокоен. Когато слънцето продължи пътя си, проблясъците в езерото се успокоиха и сега водата изглеждаше като черно огледало.

— Съжалявам. Не съм се опитвала да те излъжа, кълна се. — Тя се наведе и започна да подбира хубави заоблени камъни, които после внимателно пъхаше в ръката ми като дарение. — Всичко, което знам за теб, не е… не е защото си ми го казал.

Хвърлих яростно един камък по огризката от ябълка и я улучих.

— Всичко е толкова странно — продължи тя. — Всички вие сте толкова странни.

— Не ние — отвърнах горчиво аз. — Ти.

— Виждаш ли? Това имах предвид. Страхувах се, че ще стъпя накриво. Ще обидя някого. Ще изглеждам като глупачка. Щом си отворя устата, винаги става така. Съжалявам.

Настъпи продължително мълчание. Помислих си, че ми се сърди; отне ми доста време да разбера, че всъщност аз се цупех. Когато отново се опитах да усетя настроението й, разбрах, че се страхува.

— Недей — казах аз, ядосан на себе си. — Не се тревожи. Няма да те върнем обратно!

Тя ме погледна признателно.

— Беше ми по-лесно да не говоря. Чувствах се по-спокойна.

Тя ми подаде още един камък, идеално плосък. Замахнах и го плъзнах по повърхността на езерото.

— Можах да го обмисля — каза тя. — Нали се сещаш, онова което се случи?

— Непрекъснато да мислиш за него? — попитах аз. — Това не е хубаво.

— Напротив. — За пръв път ми противоречеше; изненадах се, но бях и доволен. — Хубаво е. Трябваше да помисля за онова, което направи той. Трябваше да си го припомням отново и отново, докато повярвам.

Аз си спомних.

— Доведеният ти баща?

— Мъжът на майка ми.

— Защо те е предал? Какво си направила?

— Направила? — В гласа й прозвуча горчивина. — По-скоро какво не съм направила. След смъртта на майка ми. Разбираш ли?

Проряза ме изненадваща ярост, която проблесна като мълния. За миг не можех да си поема дъх.

— Разбирам — отвърнах аз. Пръстите ми трепереха леко, когато докоснах устните й. Те вече не бяха толкова бледи, ездата и чистият въздух бяха върнали цвета на лицето й и го бяха изпълнили с живот. Да, тя беше красива. Онова красиво момиче от Балчатан.