Непокорна кръв [bg]

Не исках да водя жребеца до езерото Дю, където беше домът му. Изкушението можеше да бъде твърде голямо при наличието на още един непознат човек на гърба му, затова яздих, докато не стигнах до тихата борова гора край езерото на Галанах. В прошарените му златисти сенки въздухът беше по-хладен, едва се усещаше ветрец и аз оставих жребеца да спре и да опъне мускулестия си врат към водата. Той заклати главата си нагоре-надолу, започна да бие с копито в обраслата с корени земя, направи няколко танцувални стъпки и звучно изцвили.

Катриона се събуди стреснато и изплашено си пое дъх. Ръцете ми се стегнаха около кръста й и тя се вкопчи в тях толкова силно, че ме заболя.

— Всичко е наред — казах аз, после се обърнах към коня. — Само пиене. Нищо друго.

Той изцвили присмехулно и потопи муцуната си в чистото езеро. Напи се, после вдигна мократа си муцуна и пристъпи във водата.

— Даже не си го и помисляй.

Той изцвили невинно и плесна с копито във водата.

Пръстите на Катриона най-после отпуснаха хватката си и аз стиснах ръцете си в юмруци, за да възвърна кръвообращението си.

— Силна си — казах сухо аз. — Всичко е наред. В безопасност си.

Усещах, че трябва често да й го повтарям.

— Знаеш ли какво представлява той? — попитах я аз.

Тя кимна бързо, уплашено.

— Всичко е наред — повторих отново. — Но първо трябва да слезеш ти. Защото ако сляза пръв, той ще те хвърли от гърба си.

Тя ме пусна и аз й помогнах да прехвърли крака си през шията на животното. То ни погледна странно, но аз не му обърнах внимание. Ръката ми, която беше докоснала бедрото й, изтръпна, сякаш кръвообращението ми отново беше спряло. Разтръсках я раздразнено и помогнах на девойката да слезе. Тя отстъпи назад, наблюдавайки ме как също слизам, а след това погледна към черното, злобно око на коня.

— Отивай, любов моя — казах му аз, докато свалях одеялото от гърба му и издърпах юздата през ушите му. — Махай се.

Той отново разтърси черната си грива, препусна и се изгуби в горските сенки.

— Отиде на лов — казах аз. — Гладен е. А ти?

Тя кимна. Вече не беше изплашена, а само нетърпелива. Проснах одеялото върху един боров пън, двамата се настанихме върху него и си поделихме ябълките, месото и овесените питки, които носех в кожената чанта. Тя ядеше лакомо, почти зверски, съсредоточена изцяло върху напълването на стомаха си. Наблюдавах я развеселено. Скулите й вече не изглеждаха толкова изпъкнали. По ребрата й имаше повечко плът. Задникът и бедрата й бяха по-заоблени, но тя никога нямаше да придобие структурата, която бихте нарекли „добре сложена“.

Тя усети погледа ми, поколеба се и също ме погледна. Устните й се разтеглиха в широка смутена усмивка и същевременно лицето й се изчерви. „Красива е — помислих си аз. — Красива е, когато се усмихва“.