Непокорна кръв [bg]

— Нищо ли няма да кажеш? — Стиснатите й юмруци бяха притиснати към бедрата й.

— Ами… — измънках аз. Усещах, че я гледам с широко отворени очи. — Съжалявам.

Това я накара да млъкне. Тя седна на дървото и се загледа упорито в езерото, сякаш смутена от неочакваното си избухване.

— Конал каза — тя се прокашля, — че смятал да ми пререже гърлото.

— Да — потвърдих аз, — така беше. Нямаше да усетиш нищо. Почти.

— Каза, че ако не се получело, ти си щял да ме простреляш.

— Да.

— Добре — рече тя след минутка размисъл. — Благодаря ти.

— Онова, което каза преди малко. — Не смеех да я погледна. — Сериозно ли говореше?

— Аз съм като теб — каза тя. — Не говоря празни приказки.

— Знаеш доста неща за мен, нали?

— Ти си виновен за това. — Устните й се изкривиха. — Ти проникна в съзнанието ми, помниш ли? Беше истински шок. Никога не съм чувствала нещо подобно.

Примигнах, останал без думи.

— Сигурно си знаел — каза тя, опитвайки се да не се засмее на смутената ми физиономия. — Сигурно си знаел, че аз също ще те видя. Предполагам, че просто си забравил. Или смяташ, че простосмъртните не могат да виждат в главите ви?

Завъртях очи и се засмях. Протегнах ръка, за да я погаля по лицето, но тя се отдръпна.

— Катриона — казах аз. — Какво има? Мислех, че ти…

— Не искам да съгреша — промърмори тихо тя.

— Не искаш какво?

— Не искам да съгреша! — сопна ми се тя и очите й проблеснаха. — Не отново!

— Какво? — Аз се вцепених.

— Виждаш ли? — Тя се обгърна с ръце и леко се залюля напред-назад. — Виждаш ли? Реших, че това може да има значение за теб и се оказах права. Не съм чиста. За мъжете това има значение, нали? Не искам да се гневиш, но не мога да те излъжа. Аз не съм дев…

— Кой ти я отне? — излаях аз.

Тя леко се отдръпна от мен и притисна още по-силно ръце към тялото си. Момичето носеше гордостта си като очукана броня, сякаш само това й беше останало.

— Съжалявам, но сега разбираш ли? Опитах се да го скрия, наистина. Опитах се, но…

— Доведеният ти баща? — попитах аз. — Или пазачите?

Тя отново прехапа устната си.

Красивото момиче от Балчатан. Тя беше ужасно красива…

— Пазачите — предположих аз.

— Да.

— И защо — изсъсках аз — това трябва да е твой грях?

Тя ме погледна толкова неразбиращо, че чак ми се прииска да й зашлевя плесница. Вместо това докоснах бузата й с длан и зарових нежно пръсти в непораслата й коса. Тя беше напрегната като елен, готов за скок, но не се отдръпна.

— Любовта не е грях. — Едва не се задавих с гнева си, но си помислих, че ако го покажа, тя ще побегне и повече няма да се върне. Започнах да я галя по косата. — Грях? Любовта е нещо свято! Да сме смъртни и да знаем, че един ден ще умрем и въпреки това да обичаме. Ще ми се да има ад за онзи жрец, който се опита да те изгори, но няма, Катриона, и единственият ад за теб и за мен е да позволим на неговия вид да ни попречи да обичаме. Той гние в земята и един ден ние също ще лежим там. Червеите го ядат и един ден ще ядат нас, ако някоя благородна душа не ни даде на хищниците. Червеите ще ни наследят, те ще наследят и земята. Затова обичай, докато можеш.