Непокорна кръв [bg]
- Автор: Филлипп Джиллиан
- Серия: Разбунтувани ангели #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Непокорна кръв [bg]». Краткое содержание книги:
И заради това сега, в последната декада на 16-ти век, в този прокълнат ден, в проклетия човешки свят, Сет Макгрегър лежи скрит зад каменния процеп, стиска студения арбалет и се опитва да спре сълзите в очите си, за да вижда ясно целта — Сет трябва да убие собствения си брат, любимия, обожаван и мразен по-голям брат Конал. И онази човешка нещастница с него. Преди да ги хвърлят на кладата.
Ловът на вещици е започнал. Кладата лумва. И Сет няма право на погрешен изстрел…
Прекрасно черно фентъзи — силна, понякога брутална, но и затрогваща история, мощен екшън, способен да ви изненадва на всяка страница, неустоим отначало докрай. ergonbooks.com
О, богове, беше остаряла. Притиснах мокрото си лице към косата й и стиснах зъби.
— Сет.
Не го погледнах, не му позволих да види очите ми. Примигнах учестено.
— Къде ще отидеш? — попита ме Конал.
Изчаках, докато буцата в гърлото ми се разнесе.
— Горе, сред скалите. Прилича на… Прилича на…
— Мястото, където са децата й — рече нежно той. — От другата страна.
Кимнах. Цялото ми тяло трепереше. Тъжно обгърнах крехкото й тяло с ръце.
— Но аз имах предвид… — изрече той — имах предвид къде ще отидеш след това?
Бавно я залюлях в ръцете си. Отново трябваше да изчакам, за да мога да отговоря.
— Провери ли ги, Конал? Откри ли ги?
— Сет, те са мъртви. Това е истината. Тя ги е надживяла. Пазачите, дребния мъж от града, доведения й баща. Всичките.
— Нямаше кой знае колко време. — Изобщо нямаше време.
— Не. Но всъщност е имала повече, нали?
— Не знам. Така ли е?
— Сет. Ти го знаеше. — Той приклекна и отметна косата от очите ми.
Гневно изтрих сълзите си.
— Върви и намери твоя Камък, Конал. Мен няма да ме има известно време. Година или две. Става ли? Пак ще ме интересуват — и Камъка, и Воала. Кълна се. Просто не сега.
Брат ми не отговори. Тогава забелязах, че той също плаче.
— Ще се върна — казах аз и успях да се усмихна. — Не се тревожи. Ще се върна.
— Моля те — каза най-накрая той. — Моля те, върни се.
Не каза „скоро“ и аз му бях благодарен за това.
— Значи се нуждаеш от незаконородения си брат? — Избърсах си носа.
— Винаги съм се нуждаел — каза той. — Винаги.
— Да. Знам — отвърнах. — И ти се наричаш капитан. Закъде си без мен?
Той нежно ме плесна по бузата.
— Сополанко.
Засмях се тъжно.
— Ела — каза той. — Ще ти помогна. Аз също я обичах.
Той пое Катриона от моите съпротивляващи се ръце, а аз се изправих, залитайки, и отворих вратата. Изпълних гърдите си с нощния въздух — чуждоземен, но прекрасен, и двамата я понесохме в мрака, за да намери синовете си.