Непокорна кръв [bg]

Вече не можеше да се скрие и в стаята на Конал, защото Гриан я беше изритал оттам. Не защото му беше писнало да я гледа, а защото мислеше по същия начин като мен: тя прекарваше твърде много време вътре. Тя имаше нужда от въздух, от малко цвят в прозрачната й кожа. Затова той непрекъснато я изпращаше по задачи, да отнесе някое послание или да му намери някакви билки.

Онази сутрин смятах да отида на лов с Шона и Файорак — Ейли беше напълно погълната от уроците си при Ранях, — когато Катриона излетя през вратата като подплашена мишка. Гледахме я как притича през двора, криейки лицето си от нас, изгърбила рамене. Шона и Файорак сигурно бяха изумени също като мен от преобразяването й, защото никой от тях не пусна някоя хаплива забележка. Когато се отърсих от шока, изсъсках ядосано и сграбчих поводите, за да обърна дорестия жребец. Той беше много по-добра компания и аз бях изцяло очарован от него още първия път, когато той отвърна на призива ми и се върна при мен. Исках да прекарвам повече време с него, да го опозная, да му позволя да опознае мен. Последното нещо, от което се нуждаех, беше простосмъртното момиче отново да се лепне за мен.

— Кажи й да дойде на лов с нас — предложи Шона.

— Разкарай се — сопнах му се. — Само ще ни досажда.

Файорак подсвирна и ловната му кучка спря да души задника на Брандир и отиде при него. Брандир издаде ниско съблазнително ръмжене, а когато го повиках по име и той ме погледна със златистите си очи, можех да се закълна, че едва не ми се ухили.

— Ах, вълкът ти е същият като теб — засмя се Файорак. — Кажи му, че Брия ще се разгони чак след месец. А само боговете знаят, кога ще се разгони тя. — Той кимна с глава към ъгъла, зад който се беше шмугнала Катриона. — Ако въобще се разгони.

— Върви по дяволите… — Не ми стигаха думите, за да изразя презрението си. — Не започвай и ти. За какво ми е тя? Погледни я!

— Както я гледаш ти? — Той хвърли един критичен поглед в посоката, където се беше изгубила тя. — Може. Някой ден.

Не знаех защо толкова исках да избия с юмрук усмивката от замисленото му лице. Но само продължих да го гледам безмълвно, докато нареждах мислите си. След известно време той усети погледа ми и се обърна към мен.

— Остави я на мира — казах аз и понеже гласът ми прозвуча неочаквано свирепо, добавих: — Поне засега, става ли? Момичето е изтормозено. Това е.

Шона ме погледна така, че изпитах огромното желание да се почеша по главата. Изръмжах на жребеца и той препусна в лек галоп от място. Портата се вдигна и ние препуснахме навън.

Очаквах с нетърпение този лов. От доста време не бях изпитвал такова силно желание да убия нещо.