Дяволът не обича да чака [bg]

Горнер погледна часовника си.

— Вече е почти четири. Отивам да си легна. Ще стана в шест и ще закуся. Яйца на очи, бекон, кафе.

— Моя бекон го искам с черен пипер — каза Бонд. Счукан, не смлян.

— Спомни си за гладуващите ирландци — отвърна Горнер. — Чаша вода в осем ти е предостатъчна. Приятни сънища, Бонд. Утре е големият ти ден.

Вратата на килията се затвори с трясък. Бонд легна по корем на пода и започна да разравя пясъка с езика си, за да намери парченцата стъкло.

В този момент Дариус Ализаде бе разбуден от звъна на телефона в хотелската си стая в „Джалал“ в Ноушахр, тъкмо когато сънуваше Зохре в смесената баня.

— Здрасти, Дариус. Извинявай, че те събудих. Обажда се Феликс Лайтър от ЦРУ. Готви се нещо голямо, трябва ми помощта ти.

— Как ме откри? — запита Дариус, като с неохота прогони от съзнанието си образа на Зохре, мокра и сгорещена от парата.

— Връзките в някогашния алианс не са се разпаднали напълно. Говорих с едни хора в Лондон. По дяволите политиците, играта загрубява.

— Виждал ли си се с Джей Ди Силвър? — запита Дариус.

— С Кармен? Да, видяхме се в Техеран. Мисля, че в момента пътува насам.

— А ти къде си, Феликс?

— От другата страна на улицата, точно срещу хотела ти, Дариус.

— Приятел ли си на Джеймс Бонд?

— Сантяго! Това е нашият боен вик. Като на Кортес навремето. Джеймс Бонд е мой кръвен брат. Жалко, че не разбира от коли. Като махнем това обаче…

— Достатъчно — прекъсна го Дариус. — Качи се в стаята ми. Номер двеста трийсет и четири.

— Дадено!

Лайтър затвори слушалката в уличната кабина и закуцука към „Джалал“. Когато се качи в стая № 234, завари Дариус Ализаде вече облечен, а на масичката имаше поднос с кафе и плодове. Освен него в стаята имаше още един набит мъж с прилични на четка мустаци.

— Това е Хамид — каза Дариус, след като се здрависа с Феликс. — Моят шофьор. А също и шпионин на свободна практика. Експерт по тайници и скривалища.

Хамид скромно се усмихна.

— Ей богу, усещам, че се подмладявам — каза Феликс.

— Освен това Хамид знае къде е бърлогата на Чудовището.

— Бонд имаше ли му доверие?

— Беше му поверил живота си — отвърна Дариус.

— Е, добре — каза Лайтър, като пое чашата черно кафе, която му подаде Дариус. — Разправи ми какво знаеш.

Когато Дариус приключи с подробностите за модифицирания екраноплан, които бе получил от Лондон, Лайтър каза:

— Е, поне знаем откъде тръгва това чудо. Но при скоростта, с която се движи, имаме не повече от два часа от излитането на изтребителите до пускането на бомбите. След това вече ще бъдат в съветското въздушно пространство. А там не е място, където американски самолет може да остане повече от пет минути.

— Къде е най-близката ви военновъздушна база? — запита Дариус.

— Официално на много километри оттук. Чак в Тимбукту, доколкото знам. Но неофициално имаме самолета в Дахран в Саудитска Арабия, както и някъде в Източна Турция. Изтребители бомбардировачи или нещо такова. Не съм напълно сигурен. Тук съм само за да предам информация, Дариус. Аз съм вестоносецът с добрата новина. Но няма никакво време. И това е само половината от проблема.