Последното желание
- Автор: Сапковский Анджей
- Год: 2008
- Язык: болгарский
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Последното желание». Краткое содержание книги:
„Последното желание“ е първата книга от поредицата „ВЕЩЕРЪТ“. Това е свят на опасности и остри мечове, на зашеметяващо действие и великолепни бойни сцени.
В сенчестата част на пещерата се виждаха мехурестите, сиви като камъни шапчици на гъбата шитнак. Наблизо растеше шензигрон — билка, способна да неутрализира всички познати токсини и отрови. От зарити в земята сандъчета стърчаха сиво-жълтите, невзрачни метлички на утринника — корен със силни и универсални лековити свойства.
Средата на пещерата беше заета от водните растения. Гералт видя големи саксии, пълни с рогатка и жълтеникава женса, и басейни, покрити с плътен килим от дълбочка — храна за паразитиращия стригач. Стъклени съдове, претъпкани с преплетени стебла на халюциногенен двустрел, стройни тъмнозелени криптокорини и кълбета нишковничета. Мръсни, пълни с тиня корита, убежище за различни видове плесен и най-обикновени блатни растения.
Ненеке нави ръкавите на жреческата си дреха, извади от кошницата ножица и малко кокалено гребло, след което мълчаливо се залови за работа. Гералт приседна на пейчицата между сноповете светлина, преминаващи през големите кристални плочи, вградени в тавана на пещерата.
Жрицата си тананикаше под нос и ловко потапяше ръце сред гъстака от листа и филизи. Щракаше бързо с ножиците и пълнеше кошницата с растения. Пътьом оправяше колчетата и рамките, които поддържаха стеблата, и разрохкваше почвата с дръжката на гребълцето. Понякога с мърморене откъсваше изсъхнали или изгнили дръжчици и ги хвърляше в съдината с хумуса, който се събираше за храна на гъбите и някакви неизвестни на вещера люспести, подобни на змии растения. Той дори не беше сигурен, че това са растения, струваше му се, че проблясващите корени леко шават и протягат покритите си с власинки израстъци към ръцете на жрицата.
Беше топло. Много топло.
— Гералт?
— Слушам — откликна той, преборвайки се с обзелата го сънливост.
Ненеке, въртейки в ръце ножиците, го гледаше иззад огромните перести листа на мухохраста.
— Изчакай малко. Остани. Още няколко дни.
— Не мога, Ненеке. Време ми е.
— Закъде бързаш? Да не ти пука от Херевард. А оня скитник, Лютичето, нека заминава сам. Остани, Гералт.
— Не, Ненеке.
Жрицата щракна с ножиците.
— Да не би да бягаш от храма, защото те е страх тя да не те намери тук?
— Да — призна си той веднага. — Позна.
— Загадката не беше трудна — измърмори Ненеке. — Успокой се, Йенефер вече намина. Преди два месеца. Няма да се върне скоро. Скарахме се. Не, не заради теб, тя дори не попита за теб.
— Не попита, така ли?
— Ето къде те боли — засмя се жрицата. — Ти си егоцентричен като всеки мъж. Най ви е зле, когато не се интересуват от вас, нали? По-зле е от равнодушието. Не се отчайвай. Достатъчно добре познавам Йенефер. Тя не питаше, но внимателно оглеждаше, опитваше се да открие следи от твоето присъствие. А пък на тебе ти беше направо бясна, усетих го.
— Защо се скарахте?
— Не е ли все едно?
— Можеш да не ми казваш. И без това знам.
— Съмнявам се — рече спокойно Ненеке, докато оправяше колчетата. — Твърде повърхностно я познаваш. Честно казано, тя теб също. Доста типично за връзката, която имате или сте имали някога. И двамата не ви бива за нищо друго, освен за една прекалено емоционална оценка на последствията при пълно игнориране на причините.
— Тя е била тук, за да се лекува — студено каза той. — Признай си, че затова се скарахте.
— Нямам какво да си признавам.
Вещерът стана и отиде под едната от кристалните плочи, вградена в тавана на пещерата.
— Ела за малко, Ненеке. Погледни това.
Той отвори тайното джобче в колана си и извади оттам малко вързопче — миниатюрна кесийка от козя кожа, — след което изсипа съдържанието му на дланта си.
— Два диаманта, рубин, три чудни нефрита и привлекателен за окото ахат. — Ненеке разбираше от всичко. — Колко брои за тях?
— Две хиляди и петстотин темерски орени. Наградата за вампирката от Визим.
— И разкъсана шия — смръщи вежди жрицата. — Какво пък, въпрос на цена. Но си постъпил правилно, като си обърнал орените в дрънкулки. Оренът е доста нестабилен, а цените на скъпоценните камъни във Визим са ниски, защото рудниците на джуджетата в Махакам са много близо. Ако продадеш камъните в Новиград, ще получиш най-малко петстотин новиградски крони, а кроната е стигнала вече шест и половина орена и продължава да се покачва.