Последното желание

— Ще опиша в балада нашето пътуване до края на света — обяви Лютичето. — И теб няма да те забравя, Торкве.

— Не мисли, че лесно ще се отървеш — измърмори дяволът. — Тогава и аз ще напиша балада, и също няма да забравя за теб, и така няма да забравя, че дванайсет години ще те е срам се веснеш в отбрано общество. Ще видиш тогава ти, Гералт?

— Какво?

— Прочете ли нещо интересно в книгата, която измъкна с измама от неграмотните селяни?

— Да.

— Ами прочети го и на нас, докато огънят още не е угаснал.

— Да, да — задрънка Лютичето на лютнята на Торувел. — Почети ни, Гералт.

Вещерът се подпря на лакът, премести книгата по-близо до огъня и поде:

— „Да я съзрете може през лятото, от дните на Дървояда през май до дните на Огньовете, но най-вече се случва туй на празника на Жътвата, наречен Ламас от древните. Като Дева светлокоса се явява, цялата с цветя обсипана, и се устремява към нея всичко живо, и е привлечено от нея — било то тревичка или звяр. Затуй името й е Живя. Древните я зоват Данамеби и особено я почитат. Дори брадатковците, макар в недрата на планините да живеят, а не сред полята, уважават я и Блоеменмагле я наричат.“

— Данамеби — измърмори Лютичето. — Дана Меадбх, Девата на полята.

— „Където стъпи с нозете си Живя, там земята цъфти и ражда, и буйно се плоди всякоя живинка, такава е силата й. Хората жертви от реколтата й принасят, с надежда непрестанна, че Живя техните земи ще наобиколи, а не чуждите. Понеже говори се също, че Живя накрая ще се засели сред оня народ, дето най-високо от всички ще се въздигне, обаче всичко това са празнодумства. Щото право думат мъдреците, че Живя само земята обича и онова, дето на нея расте и живее, без разлика дали е тревичка най-дребна или най-кротък червей, пък всякаквите човеци за нея са не повече от най-ситната тревичка, щото и те ще си идат някой ден, за да дойдат други племена. А Живя вечно я има, била е и завинаги ще бъде, до края на времената.“