Последното желание
- Автор: Сапковский Анджей
- Год: 2008
- Язык: болгарский
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Последното желание». Краткое содержание книги:
„Последното желание“ е първата книга от поредицата „ВЕЩЕРЪТ“. Това е свят на опасности и остри мечове, на зашеметяващо действие и великолепни бойни сцени.
— Ама че си глупав!
— Не чак дотам.
Ненеке му обърна гръб и пъхна ръка сред месестите филизи на непознати за вещера увивни растения.
— Е, добре. Аз ти я пратих. За терапия, както ти се изрази. И ще ти кажа, че нещата потръгнаха. На сутринта ти реагираше много по-добре. Освен това Йола също има нужда от терапия. Не се сърди.
— Не се сърдя нито на… терапията, нито на Йола.
— А ни гласа на здравия разум, който чуваш, така ли?
Гералт не отговори.
— Трансът е необходим — повтори Ненеке и огледа пещерната си градина. — Йола е готова. Тя установи с теб и физически, и психически контакт. Ако искаш да отпътуваш, ще направим необходимото тази нощ.
— Не искам. Разбери, Ненеке, когато изпадне в транс, Йола може да започне да предрича. Да пророкува, да вижда бъдещето.
— Точно това е целта.
— Именно. Не искам да знам бъдещето си. Как след това ще върша онова, което върша? Впрочем, аз и без това съм наясно по въпроса.
— Сигурен ли си?
Той не отговори.
— Е, добре — въздъхна жрицата. — Да вървим. Между другото, Гералт, не ми се иска да бъда нетактична, но… Ще ми кажеш ли как се запознахте? С Йенефер. Как започна всичко?
Вещерът се усмихна.
— Започна се с това, че нямахме какво да ядем с Лютичето и решихме да наловим риба.
— Да разбирам ли, че вместо риба си хванал Йенефер?
— Не съвсем. Ще ти разправя как стана. Но след вечерята, ако не възразяваш. Леко огладнях.
— Тогава да вървим. Взех всичко, каквото трябваше.
Вещерът тръгна към изхода, като пак огледа пещерната оранжерия.
— Ненеке?
— Какво?
— Половината от тукашните растения не се срещат никъде другаде по света. Не греша, нали?
— Не грешиш. Повече от половината.
— И по каква причина?
— Ако ти кажа, че причина за това е милостта на богинята Мелителе, сигурно ще ти се стори недостатъчно?
— Най-вероятно — да.
— Така си и знаех — усмихна се Ненеке. — Разбираш ли, Гералт, нашето ярко слънце все още свети. Но вече не толкова силно като преди. Ако искаш, почети книги по въпроса. А ако не ти се губи време за четене, може би ще ти е достатъчно да ти кажа, че кристалът на таванските прозорци действа като филтър. Той пресява убийствените лъчи, които все повече се множат в слънчевата светлина. Ето защо тук живеят растения, които не се срещат в естествени условия никъде другаде по света.
— Разбрах — кимна вещерът. — Ами ние, Ненеке? Как стоят нещата с нас? Нали същото слънце свети и за нас? Не трябва ли и ние да се изпокрием под такива стъкла?
— По принцип би трябвало — въздъхна жрицата. — Обаче…
— Обаче какво?
— Обаче вече е късно.
ПОСЛЕДНОТО ЖЕЛАНИЕ
1
Сомът показа мустакатата си глава, дръпна яко, заподскача, запени водата, блесна белият му корем.
— Внимавай, Лютиче! — изкрещя вещерът, забил токове в мокрия пясък. — Дръж го, дявола…
— Държа го… — изпъшка поетът. — Брей, че чудовище, майчице! Не риба, а левиатан! О, богове, голямо ядене ще падне!
— Охлаби, охлаби, че ще скъса канапа!
Сомът се стрелна към дъното, после запраши надолу по течението, към завоя на реката. Канапът изсвистя, ръкавиците на Лютичето и Гералт запушиха.
— Дърпай, Гералт! Не отпускай, ще се омотае в корените!
— Канапът ще се скъса!
— Няма! Дърпай!
Те се напънаха и задърпаха. Канапът пореше водата със свистене, вибрираше, разпръскваше капки вода, искрящи като разтопен живак под лъчите на изгряващото слънце. Внезапно сомът изплува от дълбокото, закръжи под самата водна повърхност и канапът се поразхлаби. Двамата рибари бързо се заловиха да придърпват улова към брега.
— Ще го опушим — каза Лютичето задъхано. — Караме го в селото и заръчваме да го опушат. А главата — за рибена чорба!
— Внимавай!
Усетил се на плиткото, сомът изскочи от водата до средата на дългото си два сажена тяло, тръсна глава, изпляска с плоската си опашка и рязко се гмурна към дълбокото. Ръкавиците отново запушиха.
— Дърпай! Вади го на брега, проклетника!
— Канапът няма да издържи! Давай, Лютиче!
— Не се бой, ще издържи! А главата… на чорба…
Отново придърпай близо до брега, сомът се развъртя и се зае бясно да дърпа канапа, сякаш за да покаже, че няма да позволи толкова лесно да го сложат в казана. Пръските се вдигнаха на сажен височина.
— Ще продадем кожата… — Почервенял от зор, забил пети в пясъка, Лютичето дърпаше канапа с две ръце. — А мустаците… С мустаците ще направим…
Никой никога нямаше да узнае какво възнамерява да прави поетът с мустаците на сома. Канапът се скъса с пукот, а рибарите изгубиха равновесие и се стовариха на мокрия пясък.