Последното желание

2

— О, богове! — Стражът отстъпи назад и отпусна фенера. — Какво му е?

— Пусни ни да минем, добри човече — каза тихо вещерът, придържайки свилия се върху седлото поет. — Спешно е, сам виждаш.

— Виждам — отвърна стражът и преглътна, загледан в бледото лице на поета и в оплесканата му със съсирена кръв брадичка. — Ранен ли е? Зле изглежда.

— Бързам — настоя отново Гералт. — От съмване пътуваме. Моля ви, пуснете ни да влезем.

— Не можем — обади се другият страж. — Минаването през портите е разрешено само от изгрев до залез слънце. През нощта не може. Заповед. Важи за всички, освен за онези, които носят знака на краля или на кмета. Е, и на велможи със собствен герб.

Лютичето изхриптя, сгърчи се още повече, опря чело в гривата на коня и се разтресе, опитвайки се да повърне, макар че вече нямаше какво. По шията на коня, изпъстрена със засъхнали дири от предишните такива усилия, се стече тънка струйка.

— Хора — изрече Гералт с цялото спокойствие, на което беше способен, — виждате колко му е зле. Трябва ми някой, който да го излекува. Пуснете ни, много ви се моля.

— Хич не ми се молете. — Стражът се подпря на алебардата. — Заповедта си е заповед. Ще ви пусна, а после мен ще ме вържат за позорния стълб и ще ме изгонят от стражата. С какво ще храня тогава децата? Не, господа, не може. Свалете приятеля си от коня и го заведете в стражевата кула до крепостната стена. Там има една стаичка. Ще го превържем и ако му е писано, ще устиска до изгрев слънце. Още малко остава дотогава.

— Превръзката няма да свърши работа — процеди през зъби вещерът. — Има нужда от знахар, жрец, добър лечител…

— Все едно, няма да намерите такъв по нощите — вметна вторият страж. — Можем да направим за вас само това, за да не стърчите пред портите до изгрев. В стаята е топло, има къде да полегне раненият и ще му е по-добре, отколкото на седлото. Хайде да го свалим от коня.

В стаята в кулата наистина беше топло, уютно и задушно. Дървата пращяха весело в запалената камина, зад която долиташе звънка песен на щурче. На масивната маса, отрупана с ядене и пиене, се бяха настанили трима мъже.

— Извинявайте, уважаеми — каза придържащият Лютичето страж, — ако ви попречихме… Нали нямате нищо против… Този рицар, хм… И другият е ранен, та си помислих…

— Правилно си помислил. — Единият от мъжете обърна към тях слабото си ъгловато лице и стана. — Хайде, слагайте го на леглото.

Беше елф. Такъв беше и единият от двамата му сътрапезници. Личеше си по облеклото им — характерна смесица от човешка и елфическа мода. И двамата бяха преселници, съжителстващи с хората. Третият мъж, наглед по-възрастен от тях, беше човек. Рицар, както личеше по дрехите и късите прошарени коси, подстригани така, че да може да си слага шлема.

— Казвам се Хиреадан — представи се по-високият елф, онзи с изразителното лице. Както обикновено при представителите на Стария народ, беше невъзможно да се определи възрастта му. Можеше да е и на двайсет, и на сто и двайсет години. — А това е моят роднина Ердил. Велможата е Вратимир.