Последното желание
- Автор: Сапковский Анджей
- Год: 2008
- Язык: болгарский
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Последното желание». Краткое содержание книги:
„Последното желание“ е първата книга от поредицата „ВЕЩЕРЪТ“. Това е свят на опасности и остри мечове, на зашеметяващо действие и великолепни бойни сцени.
— Твойта кожа! — изрева Лютичето така, че ехото отекна сред ракитака. — Толкова кльопачка отиде на вятъра! Да пукне дано!
— Казвах ти аз — Гералт отупа панталона си, — казвах ти да си мериш силата! Всичко изпорти, приятелю. Никакъв рибар не става от тебе.
— Я стига — засегна се трубадурът. — Моя е заслугата, че чудовището изобщо захапа кукичката.
— Интересно. Че ти и пръста си не помръдна, докато аз замятах канапа. Само дрънчеше на лютнята си и се дереше с цяло гърло, нищо повече.
— Грешиш — ухили се Лютичето. — Когато ти заспа, свалих стръвта от кукичката и закачих на нея умрялата врана, която намерих в храсталака. Исках да ти видя физиономията сутринта, когато уловиш враната. Пък сомът точно заради нея е клъвнал. Ако още беше твоята стръв, имаше да чакаш да клъвне нещо.
— Че клъвна — клъвна. — Вещерът се изплю във водата и започна да намотава канапа на дървения прът. — Но канапът се скъса, защото ти дърпаше некадърно. Вместо да дърдориш, прибери останалите въдици. Слънцето изгря, време е да потегляме. Отивам да се приготвя.
— Гералт!
— Какво?
— И на втората въдица е клъвнало нещо… Не, язък, само нещо се е закачило. Ама тежи като камък, няма да се справя! Хайде… готово. Ха, ха, погледни! Това ако не са останки от речен кораб от времето на крал Дезмод! Ама че е голямо… Погледни, Гералт!
Лютичето, разбира се, преувеличаваше. Издърпаното от водата нещо представляваше голямо кълбо прогнили въжета, остатъци от мрежи и водорасли, но сравнението с кораб от времената на легендарния крал беше доста пресилено. Бардът разстла на пясъка плячката си и зарови из нея с върха на ботуша си. Сред водораслите неуморно щъкаха безброй пиявици, рачета и мамарци.
— Хей! Погледни какво намерих!
Заинтригуван, Гералт се приближи. Находката се оказа нащърбено глинено гърне, наподобяващо амфора с две дръжки, което се беше омотало в мрежата, почерняла от изгнили водорасли, дребни животинки и охлюви, покрити с воняща тиня.
— Ха! — гордо възкликна Лютичето. — Знаеш ли какво е това?
— Разбира се! Старо гърне.
— Грешиш — обяви трубадурът и се зае да чегърта с парче дърво полепналите по гърнето мидени черупки и глина. — Това не е обикновено, а вълшебно гърне. Вътре има джин, който ще ми изпълни три желания.
Вещерът се изхили.
— Смей се ти. — Лютичето приключи с почистването, наведе се и почука по амфората. — Я виж, на капака има печат с магически знак.
— Какъв? Я покажи.
— Иска ти се! — Поетът скри гърнето зад гърба си. — Как пък не. Аз го намерих, значи на мен ми се полагат всичките желания.
— Не пипай печата! Остави гърнето!
— Пусни ме! То си е мое!
— Лютиче, внимавай!
— Как пък не!
— Не пипай! Ох, проклятие!
От гърнето, търкулнало се на пясъка, докато двамата се боричкаха, блъвна сияещ червен дим.
Вещерът отскочи назад и хукна за меча. Лютичето скръсти ръце на гърдите си и дори не се помръдна.
Димът запулсира и се скупчи на кълбо с неправилна форма пред главата на поета. После се превърна в гротескна глава без нос, с огромни очища и подобие на клюн. Беше около сажен широка.
— Джине — каза Лютичето и тропна с крак, — аз те освободих и занапред аз ще съм ти господар. Имам следните желания…
Главата изщрака с клюна, който не беше никакъв клюн, а нещо като увиснали, деформирани устни, които непрекъснато променяха формата си.
— Бягай — изкрещя вещерът. — Бягай, Лютиче!
— Желанията ми — продължи Лютичето — са следните. Първо, трубадурът от Цидарис Валдо Маркс да получи удар колкото се може по-скоро. Второ, в Цаелф живее графската дъщеря Виргиния, която не пуска на никого. Нека ми пусне. Трето…
Никой никога нямаше да научи какво е третото желание на Лютичето. Чудовищната глава изстреля две ужасяващи лапи, които стиснаха барда за гърлото и той захриптя.
Гералт се озова с три скока до главата и я посече със сребърния меч в посока от ухото към средата на лицето. Въздухът засвистя, главата запуши и рязко наедря, удвоявайки размера си. Страховитата уста също се уголеми значително, отвори се, изщрака с челюсти и от нея се чу писък, след което лапите придърпаха съпротивяващия се поет и го притиснаха към земята.
Вещерът направи с пръсти Знака Аард и насочи към главата цялата енергия, която бе успял да концентрира. Енергията се превърна в ослепителен лъч и удари право в целта. Разнесе се такъв гръм, че на Гералт му забучаха ушите, а върбите зашумяха от ударната вълна. Чудовището изръмжа и се изду още повече, но пусна поета. Изви се нагоре, направи кръгче и отлетя към водната повърхност, размахвайки лапи.