Последното желание
- Автор: Сапковский Анджей
- Год: 2008
- Язык: болгарский
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Последното желание». Краткое содержание книги:
„Последното желание“ е първата книга от поредицата „ВЕЩЕРЪТ“. Това е свят на опасности и остри мечове, на зашеметяващо действие и великолепни бойни сцени.
— Вместо да бъде крадено, зърното може да се купува. Колкото ви е нужно. Имате много от нещата, които се ценят от хората. Бихте могли да търгувате.
Филавандрел се смръщи с погнуса.
— С вас? Никога.
Гералт направи болезнена гримаса, докато махаше от бузата си един съсирек.
— Вървете по дяволите с вашата арогантност и презрение. Като не желаете съвместно съществуване, сами се обричате на гибел. Съжителството, постигането на споразумение — ето го единственият ви шанс.
Филавандрел се наведе рязко напред, очите му проблеснаха.
— Съжителство при диктувани от вас условия? — попита той с променен, но все още спокоен глас. — Да признаем вашето превъзходство? Да живеем редом с вас като роби? Да живеем заедно, но така, че ние да останем отвъд стените, с които се ограждате от нас във вашите градове? Да отиваме на бесилото, ако живеем с някоя от вашите жени? И да гледаме какво става с децата, плод на подобно съжителство? Защо избягваш погледа ми, странни човеко? Как ти се удава да съжителстваш с ближните, от които ти, между другото, малко се отличаваш?
— Опитвам се — погледна го вещерът в очите. — Справям се. Защото съм длъжен. Защото нямам друг изход. Защото успях да потисна арогантността и високомерието си, които, макар да ме защитаваха от „различността“, не ми помагаха особено. Защото проумях, че слънцето свети другояче, че нещо се променя, но не аз съм центърът на тези промени. Слънцето свети по-различно и ще свети различно, но няма смисъл да се обръщаме против него заради това. Трябва да се признават фактите, елфе, на това трябва да се научите.
— Точно това искате да постигнете, нали? — Филавандрел обърса потта, избила по бледото му чело над белезникавите вежди. — Именно това ли се стремите да натрапите на останалите? Да убедите всички, че е настъпил вашият час, вашата човешка епоха, че начинът, по който постъпвате с другите раси, е също толкова естествен, колкото изгревите и залезите? Че всички са длъжни да се съгласят, да се примирят с това? И ти обвиняваш в арогантност мен? А какво проповядваш ти тогава? Защо вие, хората, не проумеете най-сетне, че вашето владичество над света не е по-естествено от това на бълхите, завъдили се в кожуха? Със същия успех би могъл да ми предложиш да съжителствам с бълхите л със същото внимание бих изслушал бълхите, ако желаят в замяна на признаването на тяхното върховенство да се съгласим да делим с тях кожуха…
— Елфе, не хаби скъпоценното си време за спорове с гнусно насекомо като мен — каза вещерът, с усилие потискайки яростта си. — Учудва ме как напираш да пробудиш чувство за вина и разкаяние в една бълха. Ти си жалък, Филавандрел. Разгорещил си се, жадуваш за мъст и осъзнаваш собственото си безсилие. Хайде, наръгай ме с меча. Изкарай си го на мен заради цялата човешка раса. Ще видиш колко ще ти олекне. А за загрявка ме ритни по топките или по зъбите, както постъпи твоята Торувел.
— Торувел е болна — каза Филавандрел и извърна глава.
— Познавам тази болест и признаците й — каза Гералт и се изплю през рамо. — Това, което предложих, би трябвало да помогне.
— Наистина, разговорът ни е безсмислен — каза Филавандрел и стана. — Съжалявам, но сме принудени да ви убием. Отмъщението няма нищо общо, решението е продиктувано от чисто практически съображения. Торкве ще продължи да изпълнява задачата си и никой не бива да заподозре за кого работи. Не сме в състояние да воюваме с вас, а търговия и размяна няма да правим. Не сме чак такива наивници, че да не сме наясно чий авангард са вашите търговци. Кой идва след тях. И какво съществуване ни готви.
— Слушай, елфе — тихо рече Лютичето. — Аз имам приятели. Хора, които ще дадат за нас откуп. Ако искаш, може и под формата на храна. В каквато искаш форма. Помисли си за това. Защото крадените семена няма да ви спасят.
— Тях вече нищо не може да ги спаси — прекъсна го Гералт. — Не се унижавай пред тях, Лютиче. Това е безсмислено и достойно за съжаление.
— За същество, чийто живот е толкова кратък — усмихна се Филавандрел, но усмивката му се получи измъчена, — ти показваш изумително презрение към смъртта, човеко.