Последното желание
- Автор: Сапковский Анджей
- Год: 2008
- Язык: болгарский
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Последното желание». Краткое содержание книги:
„Последното желание“ е първата книга от поредицата „ВЕЩЕРЪТ“. Това е свят на опасности и остри мечове, на зашеметяващо действие и великолепни бойни сцени.
— Не се умира два пъти и смъртта не подминава никого — спокойно каза вещерът. — Философия точно за бълхи, нали? А твоето дълголетие? Съжалявам те, Филавандрел.
— Това пък защо? — повдигна вежди елфът.
— Жалки и смешни сте с вашите крадени чувалчета семена, натоварени на вонящите ви коне, с тая шепа зърна, с трохите, с помощта на които смятате да оцелеете. И с вашата мисия, която служи само за да ви отвлече от мисълта за близката гибел. Защото ти не може да не знаеш, че това е вече краят. Нищо няма да покълне и да изкласи в планините, вас вече нищо не ще ви спаси. Но вие имате дълъг живот, ще живеете дълго, много дълго във високомерно избраната си изолация, креещи, малобройни, все по-озлобени. И ти знаеш какво ще стане, Филавандрел. Знаеш, че тогава отчаялите се младоци с очи на стогодишни старци и прецъфтелите, бездетни или болни като Торувел девойки ще поведат към долините онези, които все още имат сили да държат меча и лъка. Ще слезете в цветущите земи, за да срещнете смъртта, закопнели да умрете достойно, в бой, а не в леглата, на които ще ви повалят анемията, туберкулозата и скорбутът. И тогава ти, дълголетният Аен Сейдхе, ще си спомниш за мен. Ще си спомниш, че съм те съжалявал. И ще разбереш, че съм бил прав.
— Времето ще покаже кой е бил прав — тихо рече елфът. — И в това е предимството на дълголетието. Имам шанса да се убедя лично. Макар и благодарение на няколко откраднати шепи зърно. А ти нямаш този шанс. Защото сега ще умреш.
— Поне него пощади — кимна Гералт към Лютичето. — Не, не заради патетично милосърдие, а от разумни съображения. За мен никой няма да си спомни, но за него ще искат да отмъстят.
— Подценяваш разума ми — каза елфът. — Ако оцелее благодарение на теб, той несъмнено ще се почувства длъжен да отмъсти за теб.
— Хич не се съмнявай! — изрева Лютичето с мъртвешки бледо лице. — Бъди сигурен в това, кучи сине! Убий и мен, понеже, кълна се, в противен случай ще надигна целия свят срещу теб. Ще видиш какво могат бълхите от кожуха! Ще ви избием до крак, дори да се наложи да сринем планините ви! Бъди сигурен!
— Ама че си глупав, Лютиче! — въздъхна вещерът.
— Не се умира два пъти и смъртта не подминава никого — гордо заяви поетът, но ефектът бе развален донякъде от тракането на зъбите му.
— Това решава въпроса. — Филавандрел измъкна ръкавиците от колана си и ги нахлузи на ръцете си. — Време е да приключваме.
Даде някаква кратка команда и елфите взеха лъковете си и се подредиха срещу пленниците. Сториха го светкавично: изглежда, отдавна чакаха тази заповед. Единият, както забеляза вещерът, продължаваше да дъвче ряпа. Торувел, чиито нос и уста бяха закрити с кръстосани парчета плат и лико, застана редом със стрелците. Но без лък.
— Да ви вържем ли очите? — попита Филавандрел.
— Разкарай се — измърмори вещерът. — Върви на…
— А д’йеабал аеп арсе — довърши Лютичето, тракайки със зъби.
— А, не! — изведнъж заблея дяволът и заварди с тяло осъдените. — Полудяхте ли? Филавандрел? Не сме се разбирали така! Ти трябваше да ги откараш в планините, да ги държиш известно време някъде в пещерите, докато приключим тук…
— Не мога, Торкве — каза елфът. — Не мога да рискувам. Нали видя какво направи той с Торувел, макар че беше вързан? Не мога да поема такъв риск.
— Не ми пука какво можеш! Какво си въобразявате? Че ще ви позволя да извършите убийство? Тук, на моя земя? До моето село? Проклети глупаци! Изчезвайте заедно с лъковете си, че ще ви нанижа на рогата си, ух, ух!
— Торкве — каза Филавандрел, като бършеше длани в колана си — това, което възнамеряваме да сторим, е необходимост.
— Не е необходимост, а Дувелсхейс!
— Дръпни се настрана, Торкве!
Рогатият размърда уши, заблея още по-предизвикателно, опули очи и сви лакът в популярен сред джуджетата оскърбителен жест.
— Никого няма да убивате! Качвайте се на конете и изчезвайте в планините! Иначе ще ви се наложи да убиете и мен!
— Помисли само — рече бавно белокосият. — Ако ги оставим живи, хората ще научат за теб и за твоите дела. Ще те хванат и ще те измъчват до смърт. Ти ги познаваш.
— Познавам ги — измърмори дяволът, без да се отмества от Гералт и Лютичето. — Излиза, че ги познавам по-добре от вас! И, честно казано, не знам на чия страна да застана. Съжалявам, че се съюзих с вас, Филавандрел!
— Ти сам го пожела — каза студено елфът и направи знак на стрелците с лъковете. — Ти сам го пожела, Торкве.
Елфите извадиха стрелите от колчаните.
— Дръпни се, Торкве — каза Гералт и стисна зъби. — Няма смисъл. Стой настрана.
Дяволът обаче не помръдна и показа и на него жеста на джуджетата.