Последното желание
- Автор: Сапковский Анджей
- Год: 2008
- Язык: болгарский
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Последното желание». Краткое содержание книги:
„Последното желание“ е първата книга от поредицата „ВЕЩЕРЪТ“. Това е свят на опасности и остри мечове, на зашеметяващо действие и великолепни бойни сцени.
— Чувам музика… — ненадейно проплака Лютичето.
— Случва се — рече вещерът, загледан в острите глави на стрелите. — Хич не си го слагай на сърце. Не е срамно да оглупееш от страх.
И тогава лицето на Филавандрел странно промени израза си, някак се сви. Белокосият Сейдхе се извърна рязко и извика нещо на стрелците, кратко, отсечено. Те свалиха лъковете.
На поляната излезе Лил.
Това обаче не беше онази кльощава хлапачка с груба тъкана риза. По гъстата морава вървеше — не, не вървеше, а плуваше — в целия си блясък. Кралица със златни коси и пламнал поглед, спираща дъха. Кралицата на полята, украсена с гирлянди цветя, класове и треви. От лявата й страна пристъпваше с непослушни крачета малко еленче, отдясно в тревата шумолеше голям таралеж.
— Дана Меабдх — изрече с почит Филавандрел. После сведе глава и коленичи.
Коленичиха и останалите елфи, бавно, сякаш неохотно, един подир друг, ниско свели глави в знак на почит. Последна го стори Торувел.
— Хаел, Дана Меабдх — повтори Филавандрел.
Лил не му отвърна. Спря на няколко крачки от него и огледа с небесносините си очи Лютичето и Гералт. Торкве, макар също превит в поклон, се зае да развързва въжетата на пленниците. Никой от елфите не се помръдна.
Лил продължаваше да стои пред Филавандрел. Не продумваше, не издаваше нито звук, ала вещерът виждаше как се променят лицата на елфите, усети обгръщащата ги аура и не се съмняваше, че между тези двамата тече мисловен диалог. Дяволът изведнъж го дръпна за ръкава.
— Приятелят ти — тихо изблея той — благоволи да припадне. Точно навреме. Какво да правя?
— Удари му два шамара.
— С удоволствие.
Филавандрел се изправи. По негова заповед елфите моментално хукнаха да оседлават конете.
— Ела с нас, Дана Меабдх — рече белокосият елф. — Имаме нужда от теб. Не ни напускай, Вечна. Не ни лишавай от своята милост. Ще загинем без нея.
Лил бавно поклати глава и посочи на изток, към планините. Елфът се поклони, мачкайки притеснено юздите на коня с бялата грива.
Приближи се Лютичето, блед и мълчалив, придържан от дявола. Лил го погледна и се усмихна. Погледна вещера право в очите и дълго не сне погледа си. Не каза нито дума. Думите бяха излишни. Повечето елфи вече бяха на седлата, когато се приближиха Филавандрел и Торувел. Гералт надникна в черните очи на елфката, пламтящи под превръзките.
— Торувел… — поде той. И не довърши.
Елфката кимна, сне от седлото си една лютня, прекрасен инструмент от леко, майсторски инкрустирало дърво с изящен гриф с фина дърворезба, и го връчи на Лютичето. Поетът прие дара с поклон, мълчаливо, но погледът му казваше много неща.
— Сбогом, странни човече — каза тихо Филавандрел на Гералт. — Прав си. Думите са излишни. Те няма да променят нищо.
Гералт мълчеше.
— След дълъг размисъл стигнах до извода, че беше прав — продължи елфът. — Прав беше, като ни съжали. Затова довиждане. Доскоро. До деня, в който ще слезем от планините, за да умрем с достойнство. Тогава ще те търсим, аз и Торувел. Не ни подвеждай.
Те дълго мълчаха, загледани един в друг. После вещерът отговори кратко и простичко:
— Ще се постарая.
7
— О, богове, Гералт! — Лютичето спря да дърпа струните и нежно притисна лютнята до бузата си. — Това дърво пее самичко! Струните му са живи! Какъв вълшебен звук! По дяволите, за такава лютня няколко ритника и малко страх са твърде ниска цена. Бих позволил да ме ритат от сутрин до вечер, ако знаех какво ще получа в замяна. Гералт? Ти слушаш ли изобщо?
— Трудно е да не ви чуе човек. — Гералт вдигна глава от книгата и погледна дявола, който неуморно надуваше някаква странна свирка-пищялка, направена от парченца тръстика с различна дължина. — Как да не ви чувам, цялата област ви чува.
— Това е Дувелсхейс, а не област. — Торкве остави свирката настрана. — Дива пустош и толкоз. Ех, жалко за конопа ми.
— Жал му било за конопа! — разсмя се Лютичето, докато внимателно боравеше с фино резбования гриф, за да настрои звука. — Да си беше клечал в храстите като мишка зад метла, а не да плашиш моми, да разваляш речни диги и да мърсиш кладенци. Мисля, че сега повечко ще внимаваш и ще спреш с фокусите си, нали, Торкве?
— Обичам фокусите — съобщи ухилен дяволът. — И не си представям живота без тях. Хубаво де, обещавам да внимавам повече в новите земи. Ще въртя по-добре обмислени номера.
Нощта беше облачна и ветровита, вятърът превиваше тръстиката, шумеше в храстите, насред които бяха направили своя бивак. Лютичето хвърли още съчки в огъня, Торкве се въртеше на постелката си и пропъждаше с опашка комарите. В езерото подскочи и шумно цопна някаква риба.