Вълчето братство
- Автор: Волвертон Дэйв
- Серия: the runelords #2
- Год: 2002
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вълчето братство». Краткое содержание книги:
Радж Атън, владетелят на Индопал, се стреми да постави целия свят на колене, като унищожава безогледно всеки, който застане на пътя му.
Младият принц Габорн Вал Ордън успешно се противопоставя на Вълчия господар Атън. Но докато двамата се подготвят за решителна битка, армиите на един древен и неумолим враг извират от самите недра на Земята.
Боренсон следователно беше длъжен да оцени човешките ресурси на Габорн. В Мистария имаше хиляди благородници с различен ранг и титла, всичко от дребните лордове до мъдрия Палдейн. Някои бяха мореплаватели или строители, хора с власт над многобройни селяци по нивите, хора, които обучаваха коне или ковяха щитове. Силата на една държава и народ трябваше да се измерва с много повече неща от нейните воини.
А ако човек измереше един владетел със силата на хората, над които той има власт, то тогава Земята едва ли щеше да може да направи по-добър избор. Мистария беше най-голямата и най-богата страна в Роуфхейвън.
Може би Земята беше избрала Габорн отчасти заради силата на неговия народ.
А ако това беше вярно, значи Земята бе избрала Габорн да бъде Земен крал не само заради личните му достойнства, беше го избрала, тъй като знаеше, че и на Боренсон може да се разчита като на защитник на Земния крал.
Тази мисъл го изуми и в същото време го притесни много. Защото означаваше, че може да е замесен в цялата тази история повече, отколкото си мислеше.
Означаваше също така, че може би Земята се нуждаеше от всичките му усилия. Можеше да означава също така, че Боренсон ще трябва да опази Габорн и от самия него.
Щеше да му трябва човек, който да се изправи срещу халите, когато излязат от пещерите си. Щеше да му трябва човек, който познава слабостите му и който няма да го презре само защото Габорн е млад и не прилича на истински Земен крал.
Такива мисли гризяха Боренсон, докато яздеше по тесните планински пътища на Деяз. Взе един завой и на пътя му изхвърча ято врани. Изведнъж, в края на завоя, изникна цяла стотня войници.
Вдясно от пътя беше твърде стръмно, за да се спусне. Отляво склонът беше почти отвесен. Конят му беше достатъчно благоразумен и закова на място още преди той да е дръпнал юздите.
Но животното беше научено освен това да мрази цветовете на войниците на Радж Атън. Вдигна копита във въздуха, зацвили и завъртя глава, като видя пред себе си толкова много златни палта с трите червени вълчи глави на гърдите.
Капитанът на стотнята беше Непобедим, едър мъж с нос като клюн, пъпчива кожа и гневно присвити черни очи. Носеше боздуган с дълга дръжка. Няколко войници зад него бяха изпънали лъковете си. Зад себе си Боренсон също чу тропот на копита. Погледна през рамо и видя отзад още една стотня пиконосци. Сигурно се бяха спуснали от хълма горе. Не беше забелязал дори съгледвача им.
В капан. Бяха го хванали в капан.
— Къде си тръгнал, червенокосия? — попита Непобедимият.
— Нося послание от Земния крал и идвам под мирно знаме.
— Радж Атън не е тук в Индопал, както добре знаеш — отвърна едрият мъж. — В Мистария е. Ще си имаш по-малко ядове, ако се върнеш в страната си.
Боренсон кимна в съгласие, полупритворил очи в знак на почит.
— Посланието ми не е до Радж Атън — отвърна той. — Нося послание до двореца на конкубинките в Оубран, до една жена на име Сафира, дъщерята на емира на Тулистан.
Непобедимият се замисли. Явно не беше подготвен за такава вест. Зад него някакъв старец в тънък сив копринен бурнус под жълтия пътен халат прошепна в ухото му:
— Сабис етоло! Вериса оан. — „Убий го! Търси забранен плод.“
Боренсон прикова очи в стареца. Явно не беше войник, търговец или пътник, а по-скоро нещо като съветник на Радж Атън. Най-вероятно имаше сан на каиф — което можеше да се преведе като „старец“ или „старейшина“. Но по-важното беше, че изглежда, искаше да го спре.
— Забранен плод е да се гледат конкубинките — каза Боренсон. — Не съм чувал да е забранен плод да им носиш послание.
Старецът го изгледа накриво, сякаш да спори човек с неговия ранг си беше чиста обида.
— Вярно казваш — рече Непобедимият. — Макар да съм изненадан, че си чувал за двореца при Оубран. От стотината тук само кайфба и аз сме чували за него.
Кайфба. Велик старейшина.
— Тогава мога ли да отнеса посланието си?
— За какво му е на един пратеник броня и оръжие — попита го Непобедимият.
— Планинските проходи са опасни. Вашите убийци не уважават знамето на мира.
— Сигурен ли си, че са мои убийци? — запита Непобедимият все едно, че Боренсон много го е оскърбил. — Планините са пълни с разбойници и още по-лоши хора. — Непобедимият знаеше адски добре, че бяха негови. Погледна многозначително бойната брадва и ризницата на Боренсон.
Боренсон пусна щита си, извади брадвата и я хвърли край пътя. После свали шлема и ризницата си и пусна и тях.