Третият (или Реквием за един убиец)
- Автор: Данева Никол
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Третият (или Реквием за един убиец)». Краткое содержание книги:
Действието в романа „Третият“ е развито по законите на жанра. Напрежението непрекъснато се покачва, а личността на убиеца става ясна едва накрая след редица обрати. Паралелно се изследват причините, предизвикали прелом в душата на един иначе много интелигентен и надарен човек. Търсят се корените на неговата сексуална извратеност, довели го до насилие, изследва се затъването му в кризата на едиповия комплекс. Внушава се огромната роля на семейството и особено на майката за формирането на психиката на детето, третия член в съюза, създаден от един мъж и една жена. Действието е динамично, зримо, като на филмова лента, но без кървави сцени.
Читателят, който търси леко, остросюжетно четиво, няма да бъде разочарован. В романа има и комични ситуации, и лек нюанс на мистика. Това е роман за чудесата, които прави любовта, ако я пуснем в сърцата си, и за тъмните бездни на ада, които се отприщват в душата на човек, лишен от обич.
— Знам, скъпа. Само дето ти избяга от мен и почти му се хвърли в прегръдките!
— Не беше така! Алекс, мили! Тия обеци и обяснението ти за тоалетната… всичко това звучеше толкова съмнително!
— Истината често изглежда като измислица за разлика от добрата лъжа… А обеците — едно момиче ги намерило, сигурно Мария се е оправяла пред огледалото и ги е забравила. А пък ти, хлапе, трябваше да ми повярваш…
— Съжалявам, бях откачила! Сърдиш ли ми се? Прости ми… моля те… Аз самата не мога да си простя! Бях като замаяна…
— Милата ми! Така се изплаших, че ще скочиш в оная пропаст! Като те знам каква си луда глава…
— Мисля, че Юли разбра… Разбра, че не е заради него, и май това го спря…
— Чакай малко! Аз обаче не разбирам… Нали мислеше, че съм убиец… И въпреки това?…
— Да, мислех… Нищо вече нямаше смисъл…
— Никога няма да си простя, че допуснах да изживееш всичко това!
— Алекс, аз съм виновна, само аз…
— Не ти ли хрумна, че ако съм убиец, нямаше да си жива?
— Да, всъщност не… Бягах най-вече от себе си… Алекс, чуй, искам да ти кажа още нещо. Да ти призная… Съжалявам, мили, може да те заболи, но съм длъжна да изясня нещата. И то сега. Иначе все ще се връщаме към това…
— Дели, миналото е зад гърба ни, остави го!
— Не, Алекс! Трудно ми е, но трябва… Ще ти призная, че той… Че той наистина ме завладя по някакъв начин с неистовото желание, което се излъчваше от него… Не бях влюбена, но… Харесвах го… Дори много…
— Само те моля да не си въобразиш някога по някакъв повод, че те упреквам за нещо, нали?
— Аз се упреквам! Той ме прегръщаше и аз имах желание да потъна, да умра, да ме няма… Докато в твоята прегръдка… Снощи… Снощи беше толкова хубаво… Като че ли умирах и в същото време знаех, че ще възкръсна, за да ме прегръщаш още и още… Разбираш ли ме? Искам да живея, но съм готова да умра за тебе…
— Стига, малката ми! Ще живееш! Дълго и щастливо и аз ще се погрижа за това, любов моя…
— Не! Никога!… Никога, никога не ме наричай така! Моля те! Както искаш, но не и така, умолявам те!
— Извинявай, без да искам… Дели, съжалявам!… Всъщност има и други хубави думи… Нали, обич моя? Нали така, таралежчето ми? — и Александър я привлече в прегръдката си.
31 декември
В последния ден на отиващата си година Магдалена трябваше да направи още нещо. Беше си го обещала още когато полицаите разбиваха вратата, а снощи разбра, че това е единственият начин да продължи напред. Трябваше да го свърши сама, и то по-скоро. По обед щяха да изпишат Мария и за празника всички да бъдат заедно. Александър се беше отказал от посрещането с колегите в хотел „Шератон“ и щеше да се присъедини към тях.
Слязоха от вилата по-рано сутринта и тя веднага отиде в „Св. Александър Невски“. Купи свещи и нарече най-голямата на Дева Мария. С вперен в иконата поглед горещо й благодари. Вече беше убедена, че онази странна жена от немската катедрала бе нейна пратеничка. Вярваше, че горещата й молба е била чута и двете с Мария са били закриляни.
Запали по една свещ за здравето на сестра си, за родителите си, за себе си и Александър и една голяма свещ за упокой на душите на мъртвите момичета. Сърцето й се късаше за тях. Единствената им вина бе, че приличаха съвсем малко на нея. Помоли се да има по-малко мъка на този свят.
После с треперещи ръце запали свещичка за душата на Юли. Чувстваше се длъжна да го направи. Знаеше вече цялата му история. Неговата несподелена любов бе ужасяваща в своята трагичност. Дали щеше някога да се отърси от тежкото чувство, че е стояла в основата на терзанията му, причинили такова море от скръб?! А той искаше прошка от нея…
Тя познаваше оня, другия Юли…
Юли, който я изпрати след концерта и й говореше с толкова плам и нежност…
Юли, който неистово свиреше по цели дни, след като почина майка му. Как се бе грижил за нея през последните й месеци, докато тя гаснеше от болестта!
Юли, който я посипваше със сняг в парка, чийто глас я омагьосваше, а очите му я прогаряха… Не, тя не успя да се влюби в него. Или поне не много… Той просто се появи в един миг, когато имаше нужда от нечия ръка. И й подаде своята. Помнеше още колко бе топла. Тя не знаеше тогава, дори не можеше да предположи, че тази ръка е причинила толкова смърт…
Юли и неговите самотни празници…
„Без тебе няма да съм жив!“ Имал е нужда от някого до себе си…
За някои неща няма прошка, но кой има право да съди?
След толкова време, през което очите й бяха пресъхнали, тя отново се разплака. Юли също бе жертва. Капитанът бе прав. Юли бе имал всичко освен любов. Лишен от любов дори в детството си. Кой беше казал, че този свят щеше да бъде по-добър, ако имаше повече по-добри майки? Лишен от любов през младостта си… Лишен от любов и през най-хубавите си години. И обзет от ревност, за което тя също нямаше вина. Или може би съвсем малка…