Третият (или Реквием за един убиец)
- Автор: Данева Никол
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Третият (или Реквием за един убиец)». Краткое содержание книги:
Действието в романа „Третият“ е развито по законите на жанра. Напрежението непрекъснато се покачва, а личността на убиеца става ясна едва накрая след редица обрати. Паралелно се изследват причините, предизвикали прелом в душата на един иначе много интелигентен и надарен човек. Търсят се корените на неговата сексуална извратеност, довели го до насилие, изследва се затъването му в кризата на едиповия комплекс. Внушава се огромната роля на семейството и особено на майката за формирането на психиката на детето, третия член в съюза, създаден от един мъж и една жена. Действието е динамично, зримо, като на филмова лента, но без кървави сцени.
Читателят, който търси леко, остросюжетно четиво, няма да бъде разочарован. В романа има и комични ситуации, и лек нюанс на мистика. Това е роман за чудесата, които прави любовта, ако я пуснем в сърцата си, и за тъмните бездни на ада, които се отприщват в душата на човек, лишен от обич.
— Не съм и никога няма да бъда същата…
— Вчера беше мила с мене. Вчера ми позволи да те целувам. Нима се лъжа, че ти беше приятно?
— От вчера… се случиха толкова много неща. Недей, Юли, не ме докосвай… моля те…
— Какво ти направи онзи човек?! Мила моя, защо бягаше от него?
— Обеците на Мария бяха у него…
— Какво?! Но тя нямаше… — Той млъкна, без да довърши изречението.
Изведнъж скочи със силен вик, като се държеше за главата. Магдалена го загледа с ужас. Беше като вцепенена. Сега вече разбра всичко. Твърде късно…
— Наистина съм идиотка… Ти си бил, нали?!
— Всичко ще ти обясня. Не исках да става така! Повярвай! — той отново коленичи и хвана креслото с двете си ръце, като все повече се приближаваше към нея. — Нещо става с мен. Ти си единствената, която може да ме разбере! Дори майка ми не ме е обичала! Ти си единствената, заради която живея. Ти си моята богиня, а всичко друго няма значение! Любов моя, ще сложа целия свят в краката ти, имам всичко, пари, кариера! От полицията нямат нищо срещу мен, можем да заминем… Не съм виновен, любов моя! Онези момичета… те се осмеляваха да приличат на тебе, те бяха само твои копия… жертви на твоя олтар. Бях внимателен с тях… заради тебе! Те не почувстваха болка, сигурен съм! Трябваше да го направя! Любов моя единствена… знам, само ти можеш да ми простиш… Само твоята прошка ми е нужна…
— А болката на Мария? — Магдалена беше като в капан, притисната от Юли в креслото.
— Любов моя, съжалявам! Не знам какво стана. Беше по-силно от мен. Моля те, прости ми!
— Пусни ме! — тя се опитваше да го отхвърли от себе си, но безуспешно. Сети се за неговата хватка. Беше загубена. Той покриваше лицето й с целувки. Трябва да му говори. Трябва да му отвлече вниманието, да го забави. Александър трябва скоро да дойде… дано е успял да слезе по онзи хлъзгав път от планината… Господи, как го бе обидила!…
— Защо избра мене? А не Мария? Тя е същата… Ние сме копия…
— Не! Не сте! Помислих Мария за тебе, но нещо в мен откри разликата… Любов моя… Не се страхувай…
— Юли, недей, почакай… Затова ли я нападна?
— Може би, не знам… — той я целуваше, а тя се учуди на себе си, че забелязва такава подробност като това, че дъхът му вече не бе така свеж. Явно цялата нощ бе пушил.
Напипа на врата му лепенка, докато се мъчеше да го отблъсне.
— Какво е това?
— Дреболия… Не се страхувай, отпусни се… Никога не бих те наранил… Скъпа моя… ще бъда много нежен… Отпусни се… Ще ти дам цяла Вселена от страст и нежност…
— Юли… — трябваше бързо да измисли въпрос! — Юли… Кога… кога разбра, че ме обичаш?
— Любов моя… Помниш ли концерта?
— Да. Ти беше толкова… толкова мил… — тя веднага усети, че това беше грешка, той стана по-настоятелен.
— Тогава разбрах, че никога няма да обичам друга. Само теб. Моя единствена, неповторима… моя богиньо… Любов моя… Без теб съм загубен…
Той ставаше все по-неудържим. Беше като обладан. Магдалена вече едва дишаше, смазана от тежестта му. Губеше сили с всяка секунда. Усещаше, че той няма да се спре, докато тя не изпусне и последния си дъх. Оня тъмен огън в очите му… Била е сляпа… Той напълно е превъртял…
Като светкавица проблесна споменът за молитвата й в немската катедрала. Беше пожелала да обрече себе си, но Мария да бъде спасена. Ако това е цената, тя ще я приеме… Горката й майчица… Как ще го понесе… Александър!… Дали някога би й простил… Поне Мария да се оправи… Мария трябва да живее вместо нея!…
Като се бореше с последни сили, Магдалена започна да вика името на сестра си.
След болката дойде невероятно усещане за лекота.
…Беше много изплашена отначало. Сама в тъмнината, тя не знаеше къде е, не можеше да помръдне, не можеше да извика колко я боли.
Гласът на сестра й идваше оттам, от онова светло място, където преди цяла вечност двете можеха заедно да се смеят и да плачат, да мечтаят и дори да се карат.
Сега тя цялата бе само болка. Океан от болка. Болка, каквато по-рано не познаваше, защото в нея се вливаха безброй реки — реки от чужда и неизличима болка. Разпознаваше покрусата на майката, лишена от единственото си дете, заливаше я предсмъртната му агония, усещаше отчаянието на младежа, загубил своята любима… давеше се в чуждата самота…
Нямаше време, нямаше пространство, нямаше светлина. Само океан от болка. И като остров в него бе гласът на сестра й. Но и той скоро щеше да потъне, ако не успееше да я спре от това, което се канеше да направи. Сестра й беше в смъртна опасност, а тя не можеше дори с клепач да трепне, за да я предупреди…