Третият (или Реквием за един убиец)
- Автор: Данева Никол
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Третият (или Реквием за един убиец)». Краткое содержание книги:
Действието в романа „Третият“ е развито по законите на жанра. Напрежението непрекъснато се покачва, а личността на убиеца става ясна едва накрая след редица обрати. Паралелно се изследват причините, предизвикали прелом в душата на един иначе много интелигентен и надарен човек. Търсят се корените на неговата сексуална извратеност, довели го до насилие, изследва се затъването му в кризата на едиповия комплекс. Внушава се огромната роля на семейството и особено на майката за формирането на психиката на детето, третия член в съюза, създаден от един мъж и една жена. Действието е динамично, зримо, като на филмова лента, но без кървави сцени.
Читателят, който търси леко, остросюжетно четиво, няма да бъде разочарован. В романа има и комични ситуации, и лек нюанс на мистика. Това е роман за чудесата, които прави любовта, ако я пуснем в сърцата си, и за тъмните бездни на ада, които се отприщват в душата на човек, лишен от обич.
След първата вълна на неутолима страст бяха седнали уморени и разнежени пред камината, загърнати двамата с едно одеяло, когато си спомниха разговора за късметите. Тя се протегна и с блаженство в гласа заяви, че нейният се бе изпълнил. „Значи сега е ред на Мария, трябва да се сбъдне и нейният късмет“, убедено отсече той. „За тебе — любов, за нея — здраве, а искаш ли да знаеш на мен какво се падна?“, попита я и тя го загледа с очакване, защото той се усмихваше и бавеше отговора. „Път за двама, така ми беше написано на листчето. Леля ми, тя е доста старичка вече, ги измисля едни такива…“ В стаята бе доста топло, камината пращеше и хвърляше отблясъци, с разгарянето на пламъка кипваше отново и кръвта им… В един момент го чу да я нарича с името, което й беше измислила Мария, когато бяха малки. „Откъде знаеш, че ми казват Дели?“, попита го тя. „Не знаех, прилича ти, някак ми дойде на езика. Може ли?“, отвърна той и Магдалена се бе съгласила. Тогава й напомни обещанието си, че ще я познава вече и с вързани очи, и тържествено измоли разрешение да опознае с устни територията…
Тя се усмихна, леко се освободи от прегръдката му и тихо слезе долу. Беше ожадняла. Надникна по шкафовете в кухнята и реши да приготви закуска, но преди това трябваше да се облече. Само по тениската на Александър й беше хладно. Тръгна да си търси дрехите и се зачуди как са успели да се озоват на толкова невероятни места. Нямаше спомен как частите от тоалета й са се разхвърчали така из хола. Докато ги събираше, реши да подреди и дрехите на Александър. Един негов чорап беше виснал от полица на библиотеката. Изведнъж дъхът й секна.
На горния рафт проблясваха сребърните обеци на Мария. Машинално ръката й се вдигна към ушите, тя имаше същите, но много добре помнеше, че тръгна изобщо без всякакви бижута. Не бяха нейните, очите й не я лъжеха. Това бяха онези обеци, с които Мария е била в деня на нападението — с форма на разширяваща се като конус спирала. Същите, за които я питаше капитанът… Целият свят изведнъж се сгромоляса. През главата й като вихър прелетяха думите на Александър за балтона и календарчето — как я убеждаваше, че не биха могли да бъдат негови… намеците, че в душата на всеки има добро, че всеки има нужда от любов… Той просто я е омагьосвал със своите приказки!…
В следващите мигове Магдалена действаше импулсивно, без да може нито да разсъждава, нито да спре обзелата я паника. Облече се със страхотна бързина и хукна по стълбите нагоре, като стискаше в ръка обеците. Нахълта в спалнята и с вик „Ти си бил!“ ги хвърли върху него. Той стреснато скочи.
— Ти си бил! — повтори тя. — Ти си нападнал Мария! Цяла нощ ме лъжеш, а аз, глупачката, вярвам!
— Грешиш, Дели! Намерих ги! — извика той, отметна завивката и тръгна към нея както си беше без дрехи.
— Стой там! Да не си мръднал! — изкрещя Магдалена и грабна с две ръце от близкото шкафче една настолна лампа. — И не смей да ми викаш Дели!
— Няма… Само се успокой! Повярвай ми, намерих ги в „Арките“, отзад в тоалетните… Едно момиче…
— Глупости!
— Сигурно Мария ги е забравила там…
— Ама какво правят тук?! И не мърдай, че ще ти строша главата! — викна тя и вдигна заплашително лампата.
— Дел… Магдалена, исках да ги върна на теб…
— Не вярвам! — извика тя.
— Бяха в джоба ми и щях да ти ги дам, но ги оставих… после съвсем ги забравих…
— Не вярвам! Лъжеш ме! — и тя с все сила запрати лампата в неговата посока, но без да го цели. — Ти си бил, а аз те обикнах!… — извика тя с пресекващ глас, обърна се и се затича надолу, като едва виждаше стъпалата.
Александър изскочи след нея.
— Магдалена, не прави глупости! Върни се! — извика той, но тя вече бе затръшнала външната врата.
Магдалена тичаше по шосето надолу към града. Подхлъзна се на няколко пъти и си разкървави ръката. Навалелият през нощта сняг скриваше хлъзгавите участъци отдолу. Добре поне, че се беше облякла подходящо за планина, мина й през ума. Още докато се приготвяше за срещата с Александър, бе взела решението да дойде с него на вилата му.
Денят бе слънчев и тих. Когато снощи пътуваха във виелицата нагоре, тя не бе успяла да види нищо, но сега още по-малко имаше възможност да се наслаждава на красивите гледки. Някъде отгоре чу шум на мотор. Досети се, че Александър вече бе успял да се облече и я догонваше. Огледа се. Наоколо нямаше никакви къщи, никой, от когото да потърси помощ. Нямаше и телефон, за да се обади. Заедно с чантата й той бе останал горе във вилата.