Сребърни реки

Риджис дори не се събуди.

Най-сетне се спусна хладна нощ и милостиво прогони тегнещата горещина. Бруенор взе решение да продължат да се движат и през нощта — щяха да бутат сала на двойки, докато другите двама почиват.

— Риджис не може да бута — рече Дризт. — Прекалено е дребен за блатото.

— Може да седи и да пази, докато аз бутам — храбро предложи Уолфгар. — Ще се справя и сам.

— Тогава вие двамата вземете първата смяна — отвърна Бруенор. — Къркорещият корем спи вече цял ден. Все ще издържи час-два!

За първи път през този ден, Дризт се покачи върху сала и отпусна глава върху раницата си. Все още обаче не можеше да си позволи да затвори очи. Планът на Бруенор да бдят на смени звучеше добре, но всъщност беше неосъществим. В тъмата на нощта единствено той можеше да ги води и да види опасностите, които дебнеха по пътя. Неведнъж по време на смяната на Уолфгар и Риджис, елфът вдигаше глава от раницата и казваше на полуръста през каква местност минават и какво е най-добре да направят.

И тази нощ нямаше да има сън за Дризт. Зарече се да си почине на сутринта, но когато най-сетне съмна, елфът видя, че дърветата и тръстиките отново бяха надвиснали прекалено близо. Във въздуха витаеше зловещо чувство и тегнеше над тях, сякаш самите блата бяха някакво разумно същество, което ги наблюдаваше и с всички сили се мъчеше да им попречи.

Всъщност водата (която сега бе станала доста широка) се оказа повече техен съюзник, отколкото техен враг. Плаването по гладката й повърхност бе по-лесно, отколкото ходенето пеша из неравната местност и въпреки дебнещите опасности, не срещнаха никакви врагове след повторното нападение на водните тролове. Когато пътят им отново ги изведе до черната, опожарена земя, приятелите бяха прекарали няколко дни и нощи върху сала и подозираха, че са успели да прекосят по-голямата част от Вечните блата. Риджис, който бе най-лек от четиримата (особено след като последните седмици бяха стопили почти напълно закръгления му корем) и единствен можеше да, достигне най-високите клони, се изкатери до върха на едно дърво и потвърди онова, което всички вече предполагаха. На източния хоризонт, на не повече от ден-два път, тъмнееха дървета. Но това не бяха малките брезови горички и покритите с мъх блатни дръвчета на мочурливите земи — това бяха истински дъбрави от високи брястове и вековни дъбове.

Когато отново продължиха напред, в походката на четиримата приятели, въпреки изтощението, се усещаше прилив на надежда и нови сили. Вярно е, че отново вървяха по суша и щеше да им се наложи да прекарат още една нощ, заобиколени от дебнещи тролове, ала знаеха също така, че изпитанието на Вечните блата наближава своя край и нямаха никакво намерение да позволят на скверните им обитатели да ги спрат точно сега, когато почти се бяха спасили.