Огнено жертвоприношение
- Автор: Гамильтон Лорел К.
- Язык: болгарский
- Переводчик: Людмил Люцканов
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Огнено жертвоприношение». Краткое содержание книги:
— Ти никога не си ми била любовница, не ми беше дори приятелка. Не си върколак. Не можеш да бъдеш моя лупа.
— Наистина ли ми се сърдиш, задето спасих Стивън?
— Ти заповяда на членовете на глутницата да защитават него и леопардлака. Заплаши ги със смърт, ако не ти се подчинят. Нямаше такова право.
— Самият ти ми го даде, когато ме направи лупа — с жест му казах да не ме прекъсва. — И независимо дали ти харесва, или не, добре направи, че ми даде възможност да имам определено влияние при решаването на проблемите. Ако не бях отишла да му помогна, сега Стивън можеше да е мъртъв. А Зейн щеше да е направил още по-голямо меле в болницата. На ликантропите вече им стигат лошите отзиви в пресата.
— Анита, ние сме чудовища, а за чудовищата не се пише нищо хубаво.
— Ти сам не го вярваш.
— Ти вярваш, че сме чудовища, Анита. Доказа го. Би предпочела да преспиш с труп, отколкото да ми позволиш да те докосна.
— Какво искаш да чуеш от мен, Ричард? Да кажа, че съжалявам, че не можах да се справя? Съжалявам. И че ми е неловко, задето избягах в леглото на Жан-Клод? Да, неловко ми е. И че мнението ми за самата мен не е добро, откакто съм неспособна да те обичам, след като видях какво направи с Маркус?
— Ти искаше да го убия.
— Да, така е, ако не го беше убил, той щеше да убие теб. Но не съм ти казвала, че искам да го изядеш.
— Когато член на глутницата загине в схватка за лидерство, всички пируваме. Това е начин да се приеме неговата енергия. Маркус и Рейна няма да изчезнат напълно, докато е жива глутницата.
— Вие и Рейна ли изядохте?
— А според теб къде се дянаха телата? Нали не смяташ, че твоите приятели от полицията са ги скрили?
— Мислех, че Жан-Клод е уредил това.
— Така си и беше, но мръсната работа я свърши глутницата. Вампирите не се интересуват от тялото, ако е вече изстинало. Ако кръвта не е топла, не го искат.
Почти бях на път да го попитам топло месо ли харесва или студено, но овреме се спрях. Всъщност не исках да знам отговора. Целият този разговор не водеше натам, накъдето ми се искаше. Погледнах часовника си.
— Ричард, време е да вървя.
— Да отидеш да спасиш своите леопарди ли?
Погледнах го в очите.
— Да.
— Затова съм тук. За да те подкрепям.
— Тази идея на Жан-Клод ли е?
— Силви ми каза, че Грегъри отказал да я измъчва. Каквото и да правеха, когато беше жив Габриел, те са ликантропи, а ние помагаме на своите, дори да не са ликои.
— Леопардлаците също ли имат измислено название за себе си? — попитах аз.
Той кимна.
— Наричат себе си парди. Върколаците са ликои, а леопардите са парди.
Минах покрай него и рамото ми се отърка в голата му ръка. Косъмчетата по тялото ми бяха настръхнали от това съприкосновение, сякаш то беше много по-интимно. Но вече свиквах. Бях направила своя избор, колкото и да бях смутена. Да, аз все още желаех Ричард, дори го обичах. Но бях избрала вампира, а не е възможно да имаш едновременно вампир и върколак.
Извадих автомата изпод леглото и поставих ремъка през рамо.
— Жан-Клод каза, че не трябва никого да убиваме — отбеляза Ричард.
— Той знае ли, че си тук? — попитах аз.
Ричард кимна.
Усмихнах се, ала не много радостно.
— Той не ти ли каза? — попита Ричард.
— Не.
Ние отново се погледнахме.
— Не можеш да му имаш доверие, Анита, и ти го знаеш.
— Ти доброволно му позволи да ти постави първия знак. Каквото правех, Ричард, го правех, за да спася и двама ви. И неговия живот, и твоя. Ако ти наистина смяташе, че той е така дяволски ненадежден, защо ни свърза с него?
Ричард извърна поглед.
— Не мислех, че ще те изгубя — почти прошепна.
— Излез и почакай в коридора, Ричард.
— Защо?
— Не съм довършила тоалета си.
Погледът му се плъзна по краката ми, тъй бели в сравнение с черната рокля и черните обувки.
— Чорапите — тихо каза той.
— Всъщност още един кобур. Чорапите бяха изхвърлени снощи. А сега излез, ако обичаш.
Той излезе, без дори да направи последна язвителна забележка. Явен напредък. Когато затвори вратата, аз седнах на леглото, макар че друго се канех да правя. Да се върна за леопардите — тази идея вече не беше добра. Да се върна и Ричард да дойде с мен за подкрепа — това беше още по-зле. Но така трябваше да направим. Не можех да му заповядам да си остане вкъщи. При това наистина имах нужда от подкрепа. Колкото и трудно да ми беше в негово присъствие, той бе един от най-силните върколаци, които познавах. Ако не го мъчеше съвестта му с размерите на Роуд Айланд, той би бил много опасен. Разбира се, Маркус навярно би казал, че Ричард и така си е доста опасен. И щеше да е прав.