Шантарам
- Автор: Робъртс Грегъри Дейвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Шантарам». Краткое содержание книги:
Опитах се да го произнеса уверено и силно, но има лъжи, на които тялото просто отказва да вярва, и гласът ми прозвуча пискливо.
Добрах се до капандурата. Краката ми бяха вцепенени от ужас и напрежение. Плъзнах се долу и се промъкнах по стъпалата до първия етаж, като дърпах кабела след себе си. Той стигна до изхода, но оставаше още много. Резачката беше до вратата. Вързах го около дръжката й и изтичах нагоре по стълбите. Приятелят ми я издърпа през капандурата и отново ми спусна кабела. Отново се запромъквах надолу. Притиснат плътно до стената, аз дишах тежко и се опитвах да събера кураж да отворя вратата. Накрая, с мощен прилив на адреналин в кръвта, я бутнах встрани и излязох навън, за да включа кабела в контакта.
Охранителите, въоръжени с пистолети, си говореха помежду си на няма и двайсет метра. Ако някой от тях погледнеше в моята посока, това щеше да бъде краят. Хвърлих им един поглед и видях, че гледат навсякъде, ала не и към мен. Разговаряха, разхождаха се покрай входа и се смееха на някаква шега, пусната от някого преди малко. Никой не ме видя. Промъкнах се обратно в сградата, запълзях на четири крака като вълк нагоре по стълбището и се изкачих по кабела през капандурата на тавана.
В тъмния ъгъл до улея, под ламаринения покрив, приятелят ми щракна със запалката. Видях, че е вкарал кабела в машината и беше готов да реже. Взех запалката да му светя. Без никакво колебание той вдигна тежката резачка и я включи. Машината зави като реактивен самолет на писта за излитане. Приятелят ми ме погледна и грамадна усмивка разцъфна на устните му. Стискаше зъби, а очите му блестяха от отразения огън. После заби триона в дебелото дърво. С четири бързи, сцепващи тъпанчетата движения той изряза идеална дупка и над нея лъсна ламаринен квадрат.
Зачакахме в настъпилата тишина. Ушите ни звънтяха от затихващото ехо, а сърцата думкаха бясно в гърдите ни. След миг чухме телефонен звън — наблизо, до главния вход, и решихме, че с нас е свършено. После някой вдигна телефона. Беше един от стражите на входа. Чухме го как се смее и разговаря спокойно. Всичко беше наред. Нямаше страшно. Бяха чули резачката, разбира се — но, точно както се надявах, не й бяха обърнали внимание, защото мислеха, че са работниците.
Окуражен, аз пробих с отвертката дупка в ламарината и от свободното небе над нас ни огря слънчев лъч. Разширих дупката, а после с клещите разрязах ламарината от три страни. С два чифта ръце я избутахме навън и аз си подадох главата. Видях, че наистина сме пробили един от улеите на покрива. Най-дълбоката част от този V-образен улей беше мъртва точка. Ако легнехме в тесния канал, не можехме да виждаме охраната на кулата и те също не ни виждаха.
Оставаше ни само едно. Кабелът все още беше включен в щепсела долу, навън. А той ни трябваше — това беше нашето въже — за да се спуснем отвън по стената, на улицата. Един от нас трябваше да слезе долу, отново да излезе през вратата пред очите на охраната пред главния вход, да извади щепсела от контакта и пак да се качи на покрива. Погледнах приятеля си, изпотеното му лице — то ясно се виждаше на ярката светлина, обливаща ни от прорязаната дупка в покрива — и разбрах, че това трябва да бъда аз.
Долу, с гръб, залепен за вътрешната стена до вратата, отново спрях и се опитах да събера сили в ръцете и краката си. Дишах толкова тежко, че ми се виеше свят и ми се гадеше. Сърцето ми се блъскаше като пленена птица в клетката на гръдния кош. След продължително чакане осъзнах, че не мога да го направя. Всевъзможни чувства — от благоразумна предпазливост до суеверен ужас, ми крещяха да не излизам отново навън. Не можех.
Трябваше да срежа кабела. Друг начин нямаше. Извадих длетото от страничния джоб на гащеризона си. Беше много остро — дори след дялкането, докато се опитвахме да пробием дървената преграда на покрива. Нагласих го върху кабела там, където той се промушваше под вратата и вдигнах ръка за удар. Хрумна ми, че като го прережа и прекъсна тока, може да задействам някаква аларма и сигурно щяха да изпратят в сградата надзирател да провери. Но това нямаше значение. Нямах избор. Знаех, че не мога да изляза пак на открито. Ударих силно длетото с длан. То отсече кабела и се заби в дъсчения под. Бутнах прерязаните краища далече от длетото и зачаках да се задейства аларма или да чуя шум от гласове откъм главния вход. Но не последва нищо. Нищо. Нищо не ни заплашваше.
Грабнах свободния край на кабела и се втурнах нагоре към тавана. До новата капандура, която пробихме в покрива, вързахме кабела за една дебела дървена греда. После приятелят ми се заизмъква през дупката. Когато изпълзя наполовина върху ламаринения покрив, се заклещи. Не можеше да помръдне ни напред, ни назад. Замята се неистово, напрягаше всичките си сили, но беше безнадеждно. Заклещил се бе здраво.