Шантарам
- Автор: Робъртс Грегъри Дейвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Шантарам». Краткое содержание книги:
Не разполагахме с часове. По наша преценка имахме трийсет минути или може би малко повече, преди надзирателите да минат на рутинна проверка. За това време трябваше да се справим с дървото, да изрежем дупка в ламарината, да се измъкнем навън и като използваме кабела за въже, да се спуснем към свободата. Часовникът цъкаше. Бяхме в капан — на покрива на надзирателската сграда. Знаехме, че всеки миг стражите може да забележат срязаната ограда, да видят избитата врата, да открият счупения капак на капандурата. Всеки миг те можеха да изскочат през нея в тази потна черна пещера и да ни открият.
— Трябва да се върнем — прошепна приятелят ми. — Никога няма да пробием това дърво. Трябва да се върнем и да се правим, че нищо не е станало.
— Не можем да се върнем — отсякох, въпреки че същата мисъл крещеше и в моя мозък. — Ще намерят всичко счупено, срязаната ограда и ще се сетят, че сме били ние. В този район допускат само нас. Ако се върнем, ще ни тикнат в Жлеба за година.
„Жлеба“ наричаха на затворнически жаргон дисциплинарното отделение. През онези години дисциплинарното беше едно от най-нечовешките в страната. Случваше се брутално да пребият някого на случаен принцип. Провален опит за бягство през покрива на сградата на охраната — на тяхната сграда, главната канцелария на надзирателите от наказателното отделение, несъмнено щеше да ни гарантира не толкова случаен избор и още по-брутални побои.
— А какво да правим, мамка му? — възкликна приятелят ми. Всичко в него крещеше, освен гласът му. По лицето му течеше пот, а дланите му бяха толкова мокри от страх, че запалката се изплъзваше от пръстите му.
— Мисля, че имаме две възможности — заявих.
— И какви са те?
— Първо, можем да използваме онази стълба — прикованата към стената стълба на долния етаж. Можем пак да слезем долу, да откъртим стълбата от веригата, да вържем кабела отгоре, да я подпрем на стената, да се изкачим горе и да метнем кабела от другата страна. А после да се плъзнем на улицата.
— Това ли е всичко?
— Това е първият план.
— Ама… ще ни видят — възрази приятелят ми.
— Да.
— И ще стрелят по нас.
— Да.
— Ще ни застрелят.
— Ти го каза.
— Майната ми! — пошушна той. — Мисля, че ще ни спипат. Мястото бие на очи, не мислиш ли?
— Според мен единият от нас ще се измъкне, може би, а другия ще го застрелят. Петдесет на петдесет.
Замислихме се мълчаливо над шансовете си.
— Този план хич не ми харесва — потръпна приятелят ми.
— И на мен.
— А какъв е вторият?
— Забеляза ли моторната резачка на първия етаж, като се качвахме?
— Да…
— Ако я качим тук, с нея можем да разрежем дървото. После с клещите ще разрежем ламарината. И по-нататък продължаваме по първоначалния план.
— Но те ще я чуят! — прошепна напрегнато приятелят ми. — Чувам как си говорят по шибания телефон! Толкова сме близо! Ако домъкнем тук резачката и я включим, ще запърпори като шибан хеликоптер!
— Знам. Но според мен ще решат, че са работниците.
— Но работниците ги няма.
— Няма ги, но охраната на главния вход се сменя. Застъпват нови дежурни. Рискът е голям, но според мен ако се пробваме, те просто ще чуят обичайния шум и ще решат, че са работниците. От седмици насам слушат шума на бормашини, чукове и резачки. И няма как да им хрумне, че сме ние. През ум не би им минало, че има толкова ненормални затворници, дето ще използват моторна резачка точно до главния вход. Мисля, че по-добра възможност за нас няма.
— Много ми е гадно да съм песимист, да му се не види — възрази той — но в тази сграда няма ток. Спряха го заради ремонта. Единственият контакт е навън. Кабелът според мен ще стигне дотам, но контактът е навън.
— Знам, знам. Един от нас трябва да слезе долу, да се измъкне през избитата врата и да включи разклонителя във външния контакт. Друг начин няма.
— И кой ще слезе?
— Аз ще сляза — казах.