Шантарам
- Автор: Робъртс Грегъри Дейвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Шантарам». Краткое содержание книги:
Той посочи една кола, паркирана на бордюра десет метра по-нататък. Беше спряла зад мен и моторът още работеше, но така и не бях чул шума. Колата беше „Амбасадор“ — скромната индийска версия на луксозен автомобил. Вътре имаше двама мъже — шофьор и пътник на задната седалка.
Абдула отвори задната врата, аз се наведох и погледнах навътре. Там седеше мъж, към 65-70-годишен, с лице, полуосветено от уличните лампи. Издължено, силно, интелигентно лице с дълъг, тънък нос и високи скули. Бях поразен и запленен от очите, от кехлибарения блясък на веселие и съчувствие в тях, и на още нещо — на безмилостност, може би, или на любов. Косата и брадата му бяха ниско подстригани и прошарени.
— Вие сте господин Лин? — рече той. Гласът му беше плътен, звучен и напълно уверен. — Радвам се да се запознаем. Много, много се радвам. Чувал съм добри неща за вас. Винаги е удоволствие да чуваш добри неща тук в Бомбай, а то е още по-голямо, когато се отнасят за чужденци. Може би и вие сте чували за мен. Името ми е Абдел Кадер Хан.
Разбира се, че бях чувал за него. Всички в Бомбай бяха чували за него. Това име се появяваше във вестниците през седмица. Хората говореха за него по пазарите, в нощните клубове и в бордеите. Богатите му се възхищаваха и се бояха от него. Бедните го уважаваха, за тях то бе легенда. Речите му по теология и етика, които държеше в двора на джамията „Набила“ в Донгри, бяха прочути из целия град и привличаха много учени и студенти от всяка вяра. Не по-малко прочути бяха приятелствата му с хора на изкуството, бизнесмени и политици. Той беше един от босовете на бомбайската мафия — един от основателите на системата от съвети, разделила Бомбай на владения, управлявани от отделни съвети от мафиотски донове. Системата си я бивало, разправяха хората, и се радвала на популярност, защото внесла ред и относителен покой в градския подземен свят след цяло десетилетие кървави борби за власт. Той бе влиятелен, опасен, бляскав човек.
— Да, сър — отговорих и се стреснах, че неволно съм употребил думата „сър“. Презирах тази дума. В наказателното отделение ни пребиваха, когато пропуснахме да се обърнем към надзирател със „сър“.
— Вашето име ми е познато, разбира се. Хората ви наричат Кадербай.
Думата бай в края на името му означаваше „по-голям брат“ и беше знак на обич и уважение. Той се усмихна и кимна бавно, когато го произнесох: Кадербай.
Шофьорът нагласи огледалото и се вторачи безизразно в образа ми. Огледалото беше окичено с гирлянди от свежи жасминови цветове, които пръскаха сладък аромат, почти упойващ след свежия морски вятър. Щом се наведох към колата, аз рязко осъзнах себе си и положението, в което се намирах; прегърбената ми стойка, бръчките по челото ми, когато вдигнах очи да видя лицето му; улеят по края на покрива на колата под пръстите ми; и стикера, лепнат на таблото, с надпис „Благослови, Боже, аз карам тази кола!“ На улицата нямаше никой. Никакви коли не минаваха. Беше тихо, единствените звуци бяха ленивото бучене на мотора и приглушеният плисък на прибоя.
— Вие сте лекарят на коптора в „Колаба“, господин Лин. Чух веднага, когато се преместихте да живеете там. Необичайно е чужденец да се засели в копторите. Той ми принадлежи, нали разбирате. Земята, на която са построени тези колиби, е моя. Много съм доволен от работата ви там.
Мълчах слисано. Бордеят, в който живеех, известен като жопадпати, разпрострял се на половин квадратен километър, с население двайсет и пет хиляди мъже, жени и деца, му принадлежеше? Живеех там от месеци и много пъти бях чувал да споменават името на Кадербай, но никой никога не беше споменавал, че копторът е негова собственост. Не може да бъде — мислех си. — Как може някой да е собственик на такова място и на живота на всички там?
— Аз, ъъ… аз не съм лекар, Кадербай — успях да кажа най-накрая.
— Може би затова лекувате толкова успешно болните, господин Лин. Лекарите не ходят доброволно в копторите. Можем да задължим хората да не бъдат лоши, но не можем да ги задължим да бъдат добри, не намирате ли? Младият ми приятел Абдула току-що ви разпозна, когато минахме покрай вас, докато стояхте на вълнолома. Обърнах колата и се върнахме заради вас. Елате, качете се при мен. Ще ви закарам на едно място.
Поколебах се.
— Моля ви, не се притеснявайте, аз…
— Никак не ме притеснявате, господин Лин. Хайде, качете се. Нашият шофьор е моят много добър приятел Назир.
Качих се в колата. Абдула ми затвори вратата, а после се настани отпред до шофьора, който пак нагласи огледалото така, че да ме вижда в него. Колата не помръдна.