Шантарам
- Автор: Робъртс Грегъри Дейвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Шантарам». Краткое содержание книги:
— Е, само ако много, много искаш, Лин — предложи ми Прабакер и скочи на крака. — Но тази сутрин ние дойдохме само да ти кажем, че твоите пациенти са готови.
— Моите… пациенти?
— Да. Ела да видиш.
Те станаха и отвориха вратата. Слънчевата светлина обля смъдящите ми очи. Примигах и излязох след мъжете в ясната крайбрежна утрин. Видях опашка от хора, приклекнали на земята пред колибата ми. Бяха трийсетина, даже и повече, и се бяха наредили на улицата чак до завоя.
— Доктор… доктор… — замърмориха и зашепнаха те, щом излязох от колибата.
— Хайде! — дръпна ме Прабакер за лакътя.
— Накъде?
— Първо до тоалетна — отвърна той радостно. — Ти трябва по нужда, нали така? Ще покажа как ходим по нужда в морето от дългия циментов кей. Там младите мъже и момчета ходят по нужда всяка сутрин в океана — нуждата в океана, нали така? Само да клекнеш с дупето към океана. После се миеш на душ и закусваш щастливо. А после лесно ще оправиш всичките си пациенти. Няма проблем.
Тръгнахме покрай опашката. Имаше млади и стари, мъже и жени. Лицата им бяха изранени, охлузени и подути. Дланите — почернели, разкървавени и с пришки по тях. Имаше превързани ръце и шинирани крака. А на завоя за свой ужас видях, че опашката продължаваше по съседната улица и беше по-дълга, много по-дълга.
— Трябва… да направим нещо — измънках аз. — Всички те… чакат.
— Чакането няма проблеми, Лин — отвърна безгрижно Прабакер. — Хората чакат вече повече от час. Ако не си с нас, пак щяха да чакат, но щяха да чакат само за нищо. Да чакаш за нищо, това убива душата на човека, нали така? А сега хората чакат нещо. Чакат те тебе. А ти си наистинско нещо, Лин-Шантарам, прощавай, че ти го казвам в опушеното лице и щръкналите коси. Но първо трябва да ходиш по нужда, после се миеш и после закуска. И трябва да побързаме — няколко млади момчета чакат долу на кея и искат да те гледат как ходиш по нужда.
— Какво?!
— О, да! Те очарователни от тебе. Ти за тях като филмов герой. Те умират да те гледат как ходиш по нужда. А после след всичките тези неща ти ще се върнеш и ще оправиш пациентите като наистински герой, нали така?
И така се определи моята роля в коптора. „Ако съдбата не те разсмива — беше ми казала Карла в един от първите ни разговори — ти просто не схващаш шегата.“ Като тийнейджър бях минал обучение по първа помощ. Официалният курс покриваше рани, изгаряния, навехвания, счупвания и широк обхват от диагностични и спешни процедури. По-късно си спечелих прякора Док, използвайки обучението си по първа помощ, за да отървавам наркомани след свръхдоза и да им спасявам живота. Стотици хора ме познаваха само като Док. Много месеци преди онази сутрин в бордея приятелите ми в Нова Зеландия ми бяха подарили аптечката за сбогуване. Сигурен бях, че всички тези нишки — обучението, прякорът, аптечката, работата като неофициален лекар в бордея — бяха свързани по някакъв начин: свързваше ги нещо повече от съвпаденията и случайността.
Трябваше това да съм аз. Друг човек, обучен да дава първа помощ като мен или по-добре от мен, нямаше да е принуден да живее в бордея заради извършени престъпления и бягство от затвора. Друг престъпник, готов да живее там с бедняците, нямаше да е минал моето обучение. Тогава, през онази първа сутрин, не проумявах връзката. Не схващах шегата и съдбата не ме разсмиваше. Но знаех, че има нещо — някакъв смисъл, някакво предназначение, което ме е довело на това място, при тази работа, точно в този момент. И силата му беше достатъчна, за да ме привърже към работата, докато всички предчувствия се опитваха да ме пропъдят оттам.
И така работих цял ден. Един по един хората ми казваха имената си и ми даряваха усмивките си, и с един по един аз правех всичко възможно, за да излекувам раните им. По някое време сутринта някой донесе в колибата ми нов газов котлон. Друг ми донесе метална кутия за храна, за да я пази от плъховете. По някакъв начин се намери едно столче и гърне за вода — вездесъщата матка, комплект тенджери и няколко прибора за хранене.
Когато вечерта запулсира в аления свод на небето, ние седнахме заедно близо до дома ми да хапнем и да си поговорим. Тъга бе надвиснала над оживените улици, спомените за загиналите изплуваха и се завръщаха като вълни, плискащи се в океана на сърцето. Но тази тъга крепеше решимостта на оцелелите, самата тя бе част от скръбта. Обгарялата земя бе разчистена, много от колибите бяха построени наново. Надеждите растяха с всеки възстановен скромен дом.