Шантарам
- Автор: Робъртс Грегъри Дейвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Шантарам». Краткое содержание книги:
Гледах как Прабакер се смее и се шегува, докато вечеря, и се сетих за нашето посещение с Карла при Стоящите Баба. Един момент от тази вечер, продължил колкото един удар на сърцето, докато смахнатият търчеше към нас с меча, се разтегляше в спомена ми. Точно в мига, когато отстъпих назад и вдигнах ръце в бойна стойка, Прабакер се беше дръпнал встрани и застана пред Карла. Той не беше влюбен в нея, не беше и боец. Ала първият му рефлекс беше да пристъпи встрани и да защити Карла с тялото си, а моята първа мисъл бе да отстъпя назад и да се бия.
Ако не бяха спънали лудия с меча, ако беше стигнал до нас, с него щях да се бия аз. И може би щях да ни спася. Преди съм се бил с юмруци и с тояги и съм печелил битките. Но дори и тогава, дори и ако се беше стигнало дотам, истинският герой щеше да е Прабакер — заради храбростта на тази малка, инстинктивна стъпка встрани.
Бях започнал да харесвам Прабакер. Научих се да се възхищавам на непоклатимия му оптимизъм. Бях започнал да завися от топлата утеха, която даваше голямата му усмивка. Радвах се на компанията му денонощно през месеците в този град и в селото. Но в тази минута от втората ми нощ в коптора, докато го гледах как се смее с Джитендра, Джони Пурата и останалите му приятели, аз започнах да го обичам.
Храната беше вкусна и стигаше за всички. Някъде свиреше радио — фино, почти непоносимо сладко сопрано и щастлив, наперен тенор на дует от индийски филм. Хората разговаряха и се подкрепяха взаимно с усмивки и разговори. И някъде по време на тази любовна песен, сред пейзажа на взаимните уверения на обитателите в коптора, чрез нашето оцеляване техният свят обгърна живота ми в мечти, нежно и пълно, също както приливът залива камъка на брега.
Втора част
Девета глава
Избягах от затвора, както се казва, посред бял ден: в един часа по обяд прескочих предната стена между двете стражеви кули. Планът, макар и сложен, беше педантично изпълнен до последната точка, но бягството всъщност успя, защото бе отчаяно и прекалено дръзко. Твърдо бяхме решени да не се провалим. Ако това станеше, надзирателите от дисциплинарното отделение като нищо щяха да ни пребият до смърт.
Бяхме двама. Приятелят ми, луд двайсет и две годишен младеж с широка душа, беше осъден до живот за убийство. Убеждавахме и други да избягат с нас. Попитахме осмината най-корави мъже, които познавахме — всичките имаха десет и повече годишни присъди за актове на насилие. Един по един те си намираха оправдание и се отказваха. Не ги обвинявах. Ние с моя приятел бяхме млади, осъдени за пръв път, без криминално минало. С големи присъди, но не бяхме известни в системата на затворите. Планираното от нас бягство бе от онези, които хората наричат героично, ако успееше, и безразсъдно, ако се провалеше. Накрая си останахме само двамата.
Възползвахме се от мащабния ремонт на сградата на вътрешната охрана — двуетажен блок с канцеларии и стаи за разпит до главния вход. Работехме като градинари. Охраната, която пазеше на смени района, ни виждаше ежедневно. Когато в деня на бягството отидохме да работим, те, както винаги, ни следиха известно време, а после престанаха да ни обръщат внимание. Сградата на дежурните беше празна. Работниците бяха отишли да обядват. За няколкото проточили се секунди на малкото затъмнение, породено от скуката на надзирателите и факта на познанството ни с тях, се оказахме невидими и се задействахме.
Срязахме оградата от вериги около ремонтния обект, разбихме една врата в пустата сграда и се изкачихме нагоре. Вътре всичко беше опразнено. По неизмазаните стени се виждаше скелет от подпори и носещи греди. Голото дървено стълбище беше побеляло от прах и посипано с парченца вар и хоросан. На тавана на горния етаж имаше капандура. Стъпил върху силните рамене на другаря си, бутнах дървения капак и се покатерих през нея. Носех кабел с разклонител, увит около тялото ми под гащеризона. Развих го, вързах края му за една от покривните греди и го спуснах надолу. Приятелят ми се покатери по него при мен на тавана.
Покривът над нас се простираше на зигзагообразни вълни. Промъкнахме се към стеснението, където се съединяваше с предната стена на затвора. Избрах място под една от отводнителните траншеи, по която да пропълзим с надеждата, че праговете от двете й страни ще ни скрият от стражевите кули. Целият таван беше мрачен, но този тесен клин до стената бе дори по-черен и от надзирателска палка.
Със запалка вместо фенер ние се запромъквахме под дървеното покритие, което ни делеше от външната ламарина на покрива. Дълга отвертка, длето и чифт клещи за ламарина бяха единствените ни инструменти. Дялкахме, стъргахме и кълцахме дървото петнайсет минути, докато пробихме малка дупчица, колкото човешко око. На пламъка, на нагорещената запалка металният покрив отгоре проблесна. Дървото беше прекалено дебело и твърдо. С инструментите, които имахме, пробиването на отвор, през който да мине човек, щеше да ни отнеме много часове наред.