Турмс Безсмъртния (Историята на земния му живот между 520 г. и 450 г. преди Христа, в десет книги)
- Автор: Валтари Мика Тойми
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боряна Пелинен
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Турмс Безсмъртния (Историята на земния му живот между 520 г. и 450 г. преди Христа, в десет книги)». Краткое содержание книги:
Дорией изпъшка:
— Микон, умолявам те, не почвай отново да бълнуваш! Това е жената, в чието тяло се явява богинята. Познах я по формата на ушите. Но тя не е нищо в сравнение с моята Танаквил! Като гледам тази жена, все едно че си натапям пръстите в делва с мед и след това ги облизвам. Но когато гледам Танаквил, все едно че падам надолу с главата в кладенец, пълен с мед. Скоро ще бъдем мъж и жена по финикийски и по дорийски обичай. Тогава ще ви позволя да се убедите в чара на Танаквил. По лакедемонски обичай това би било в реда на нещата, тъй като сте ми приятели. — Той се замисли и след малко додаде: — Но ако направите нещо подобно, знайте, че ще ви убия. И това би било също редно, тъй като след Танаквил не си заслужава да се живее. От дъното на кладенеца и без това не може да се излезе.
Арсиное се появи отново пред нас, този път с четвъртит слънчобран с ресни, безспорно много изящен, но доста миниатюрен, тъй че едва ли би свършил добра работа, ако напечеше силно.
— О, Турмс, толкова се радвам на това сенниче! — възкликна тя. — Търговецът обеща да поправи и старият ми слънчобран, тъй че ще си имам два! Но време е да тръгвам. Турмс, благодаря ти още веднъж и знай, че ще те помня дълго. Не ме забравяй и ти, поне не съвсем скоро!
— Арсиное — казах и в гласа ми имаше заплаха, — знай, че ти дадох ново име. То ми дава власт над теб.
— И така да е — отвърна Арсиное и погали с пръсти страните ми, — но точно сега си толкова пиян, че не можеш да отговаряш за думите си.
Махна с ръка и си тръгна с весела крачка, разперила слънчобрана над главата си. Тя прескачаше леко дървесните стволове, изкоренени от бурята, повдигайки със свободната си ръка полите на дългата си дреха.
Понечих да се затичам след нея, но залитнах и се спънах в едно от дърветата, които препречваха пътя. Не можах да стана, докато Дорией и Микон не ми помогнаха. Арсиное се скри от погледа ми зад една от оградите в далечния край на улицата, а ние всички се упътихме към къщата, в която бяхме отседнали. Танаквил ни последва със собствения си нов слънчобран, който не беше пропуснала да си купи.
6.
Събудих се посред нощ с чувство на страх и със силно главоболие, като че ли ме беше ухапала змия и отровата й бе проникнала в кръвта ми. Не бях все още съвсем на себе си, когато се замислих за всичко, което се случи. Явно бях попаднал под властта на Афродита. Именно тя ме беше накарала да се влюбя в лекомислена жена, на чиито приказки не биваше да се хваща вяра и която може би дори ми беше вече изневерила.
Но независимо какво мислех за нея, отново и отново виждах пред себе си променливото й лице загадка, дъгообразните й вежди и очите й, бистри пред погледа ми. Възможно беше тя да е имала хиляди мъже преди мен. Възможно беше, както твърдеше Танаквил, тя да е развратница. Но стигаше ми само да помисля за Арсиное, и започвах да се мятам от страст, нежност и копнеж. Чувствах как всеки миг, изживян без нея, е пълен с тъга и пустота.
Тихомълком излязох навън и се напих със студена вода от глинения съд, поставен до вратата. Градът беше утихнал, огньовете бяха загасени, на небето грееха звезди, а младият месец на края на небосвода ме заплаши с острия си сърп.
Влязох в конюшнята и взех клиновете от скъпата покрита пътна носилка на Танаквил. После под светлината на звездите тръгнах към храма. Вратите му бяха заключени, но до стените нямаше стражи и всичко тънеше в пълна тишина. Обходих стените на храма, докато не намерих подходящо място. Забих един от клиновете между два камъка и стъпих на него. След това забих друг клин между следващите два камъка. По този начин се изкачих до върха на стената на храма. Пропълзях по корем, за да не бъда забелязан, и скоро се добрах до дървената стълба на стражите, по която беше лесно да се спусна откъм вътрешната страна.
В двора на храма беше пълно с всякакви боклуци, които още не бяха изчистени след бурята. Видях мраморните колони, тъмнеещи около извора на Афродита. Наведен ниско, аз се добрах до него, хвърлих се на земята и започнах да се моля:
— О, родена от морската пяна, позволи на извора си да излекува любовната ми рана! Ти разпали огъня, който ме изгаря, и само ти можеш да го угасиш!
Протегнах ръка през ръба на извора и с върбово клонче успях да докосна повърхността на водата, след което жадно изсмуках капките вода от навлажнените листа. Хвърлих крадешком в извора сребърна монета, веднага след това месецът засия сякаш още по-ярко. Богиня Артемида гледаше с ненавист на това, което извършвах, но аз не съжалявах за нищо. Не се страхувах от смъртоносните й стрели, а на шията си носех лунен камък, който ме предпазваше от безумие.